Читать «Кулата при двете реки» онлайн - страница 2

Царят много се зарадвал, като чул за победата, и рекъл на юнака:

— Синко, ти ми направи голямо добро. И аз ще трябва с нещо да ти се отплатя.

— Нищо не ти ща, царю честити.

— Не може! — казал царят. — Аз съм цар и искам да ти се отплатя с каквото мога. Три дъщери имам: избери си която искаш — ще ти я дам за жена, та да станеш царски зет, а пък като умра, ти ще зацаруваш на мое място.

Юнакът рекъл:

— Не може, царю честити. Имам по-стар побратим, а той е неженен, та ми се не ще да го преженвам.

Царят му казал:

— Викни го, нека дойде!

Тогава юнакът отишъл в странноприемницата и повикал оня от своите побратими, когото срещнал пръв. Отвел го в двореца. Царят го оженил за най-голямата си дъщеря, а на царския син рекъл:

— Ти си избери едната от останалите две дъщери. У нас е такъв обичаят, че двама братя могат да бъдат баджанаци.

А юнакът рекъл:

— И това не може, царю честити. Имам по-голям побратим: и него не смея да преженвам.

— И него доведи! — казал царят.

Затекъл се юнакът и повикал оня от побратимите си, когото срещнал втори. И него отвел в двореца. Царят му дал втората си дъщеря, а на царския син казал:

— За тебе остана, юначе, най-малката ми дъщеря. Па и ти си най-малък от тримата братя, та ще си бъдете лика-прилика.

А царският син рекъл:

— Отде знаеш, че сме трима? Не сме трима братя: четирима сме; има още един побратим по-голям от мене, и той е неженен. И него не ми дава сърце да преженя.

— Де е той? — запитал царят. — Я доведи и него!

Царският син довел и третия си побратим — и царят му дал най-малката си дъщеря, а на юнака рекъл:

— За тебе вече не остана, синко, дъщеря, но аз искам да те имам като син: ще ти дам половината си царство, та да управляваш заедно с мене.

Но юнакът казал:

— Не ща, не ща. Сърцето ми е пълно, царю честити, и с това, че ожених тримата си братя. А аз ще тръгна да си търся късмета: па — дето е рекъл Бог!

Тръгнал юнакът пак по света. Вървял, вървял, отишъл в друго царство, па свърнал по един мрачен и кървав път.

— Тука ще да ми е късметът — рекъл си той.

Всички, които го виждали, че върви по тоя път, му казвали да се върне назад.

— Хей, момко — думали му те, — който тръгне по тоя път, умира. Никой не се е върнал.

— От какво умират ония, които тръгват по тоя път? — питал ги той.

А те му отвръщали:

— От Кара-Стефана. Там е Кара-Стефана, самодива, хубавица ненагледна: когото погледне, отведнъж пада мъртъв.

— Тук ще да ми е късметът — рекъл на себе си юнакът и си продължил пътя.

Яздил, яздил — и що да види: тук човек умрял, там човек умрял, а по-нататък — мъртъвци на купища. Продължил пътя си юнакът, възседнал коня и стигнал до едно равно място. Отляво и отдясно течели две дълбоки реки, а между тях се издигала на стръмна скала висока бяла кула. Като приближил юнакът до това място, конят му рекъл:

— Измий си лицето в едната река, после — в другата, за да не умреш, като те погледне Кара-Стефана!

Юнакът се измил първом в едната река, а сетне в другата, качил се на коня и се запътил към голямата бяла кула. Възвивал, възвивал с коня по пътеката около кулата, додето стигнал до вратата. Оттам излязла една девойка — много хубава и с такива чудни очи, че когото погледнела, умирал от шемет. Тя била Кара-Стефана. Щом го видяла, заплакала и рекла: