Читать «Кулата при двете реки» онлайн - страница 6

— Щом е така, нека остане да помага; ще има хляб и за нея. Да става, каквото ни е писано!

Тя рекла: „Да става, каквото ни е писано!“ — защото нещо й казвало в сърцето, че тая баба не е добра, но нали самодивата си била изгубила силата, откак потънал пръстенът, тя вече не можела да познава хората — кой какъв е. И бабата останала у тях да слугува; тя угаждала във всичко на Кара-Стефана и самодивата почнала да я обиква. Един ден, когато мъжът бил по лов, магьосницата попитала господарката си:

— Невесто, тоя момък нещо роднина ли ти е?

— Мъж ми е — отвърнала самодивата.

— Ааа, мъж! — рекла бабата. — Трябва да е голям юнак.

— Юнак е — казала Кара-Стефана. — Един цар беше пратил срещу мене войска — колкото е на гората шумата. А той изби цялата войска.

— Така ли? — зачудено викнала бабата. — Ами, като ти е мъж, верен ли ти е?

— Верен ми е — казала самодивата. — Веднъж му бях дала пръстен, а той го изгубил, като си миел ръцете на извора. От мене повече жали и тъгува по загубата.

— Еее, като ти е верен, защо не ти каже къде му е силата?

— Не ми е казал — рекла Кара-Стефана, — ала и аз още не съм го питала.

— Ето — рекла й бабата, нали ти казвам аз, че не ги е верен! Да ти беше верен без да го питаш, щеше да ги каже. А щом не ти е казал, кой знае на коя е дал твоя пръстен, а пък тебе лъже, че го е изпуснал в извора!

Като чула тия думи, на Кара-Стефана се свило сърцето. Вечерта, щом се прибрал мъжът й от лов и отишли да си легнат, тя го запитала къде му е силата. Той не рачил да й каже, но тя настояла.

— Щом не ми казваш къде ти е силата — рекла му тя през сълзи, ти не си ми верен. Кой знае на коя си дал пръстена, що ти бях дала от ръката си, а пък тогава ме излъга, че бил паднал в извора.

Юнакът й рекъл тогава:

— Това ли ти била мъката! Щом питаш, да ти кажа: силата ми е в сабята, която ми подари моят баща на умиране. Тя е магьосана сабя: щом я насоча срещу някого и река: „Умри!“ — той умира. Там ми е силата.

А в това време бабата стояла отвън до вратата и подслушвала. Говорили, що си говорили мъжът и жената, па легнали да спят. А вещицата ги издебнала, додето спали, открехнала вратата, вмъкнала се на пръсти в стаята, изтеглила сабята на юнака и я насочила към гърдите му. Сетне рекла: „Умри!“ — И той умрял. Като видяла, че не диша вече и че сърцето му не тупка, тя излязла навън, хвърлила сабята в едната река, а в другата — ножницата й, па се върнала в кулата и си легнала.

На сутринта бабата станала рано и почнала да мете из къщи. Станала и Кара-Стефана. Князът още спял. Дошъл обяд, той все не ставал. Минал обяд — и бабата запитала самодивата:

— Да не ти е нещо болно момчето, невесто? Обяд мина, а то не е станало още.

— Успал се е — отвърнала спокойно Кара-Стефана. — Уморен беше снощи: цял ден лов е гонил по гората, па и снощи до късно седяхме, та приказвахме. Не си е още отспал.

Чак когато слънцето превалило към заник, Кара-Стефана влязла в стаята и повикала мъжа си по име; той не се обадил. Приближила се, побутнала го: не мръднал. Отвила го — и какво да види: той лежи мъртъв, студен — вкочанял. Викнала да плаче самодивата, кулата зацепила от плач. Притекла се бабата, и тя се престорила на скръбна, заплакала и занареждала — колкото за лице. Цяла нощ Кара-Стефана плакала и се тръшкала от мъка и жал. На заранта бабата почнала да я теши: