Читать «Двете чудовища» онлайн - страница 3

От прозорците, от кулите, през далекогледи, от крепостните стени аргенсите гледали как върви към вечерното зарево, все по-тъмен на неговия фон, докато най-сетне не заприличал по ръст на обикновен аргенс, но и тогава се показвал само от кръста над хоризонта, защото изпъкналостта на планетата скрила долната му част и краката от наблюдателите. Настъпила неспокойна нощ на очакване, аргенсите се надявали да чуят отзвуци от битка, да видят червени сияния, но не последвало нищо. Едва преди самото утро вятърът донесъл гръмогласно ехо като от много далечна буря. И отново настъпила тишина, вече слънчева. А после в небето като че ли пламнали сто слънца и върху Етерна се изсипал куп огнени болиди. Те мачкали дворците и превръщали стените в руини, погребвайки под себе си нещастниците, които викали отчаяно за помощ, но напразните им викове изобщо не се чували. Дошъл си Меден, защото чудовището го потрошило, разкъсало го, а парчетата запратило над атмосферата. Сега се връщали, разтопени от падането, и превърнали една четвърт от столицата в развалини. Страшно било това поражение. Още два дни и две нощи падал от небето медният дъжд.

Тръгнал тогава срещу чудовището потресаващият Живакоглав, неунищожим уж, защото колкото повече удари получавал, толкова по-твърд ставал. Ударите не го раздробявали на части, а напротив — правели го по-здрав. Клатейки се над пустинята, той стигнал до планината, издебнал там чудовището и се нахвърлил върху него по един стръмен склон. Чудовището го чакало неподвижно. Гръмотевици разтърсили небето и земята. Чудовището се превърнало в бяла огнена стена, а Живакоглав в черна паст, която погълнала стената. Чудовището преминало през него и се върнало на огнени криле, нанесло втори удар и отново преминало през нападателя, без да му навреди. Виолетови светкавици бляскали от облака, в който се борели, но гърмежи не се чували — дотолкова ги заглушавал шумът от сражението на гигантите. Видяло чудовището, че по този начин няма да постигне нищо, всмукало целия външен жар в себе си, сплескало се и се превърнало в Огледало на материята: каквото и да застанело срещу огледалото, се отразявало в него, но не като образ, а като действителност. Живакоглав се видял, повторен в огледалото, спуснал се, счепкал се със себе си, отразения, но не могъл да се самопобеди. Бил се така три дни и получавал толкова силни удари, че ставал по-твърд от камък, от метал, от всичко, което не е ядро на бяло джудже, и когато стигнал до това състояние, той и неговото огледално повторение пропаднали в дълбините на планетата, оставяйки само дупка сред скалите, която веднага започнала да се запълва със светеща рубинено лава от подземните дълбини.

Никой не видял кога третият електрицар тръгнал да се бие. Главният абстрактор, Физикус Кралски, го изнесъл сутринта извън града в ръката си, отворил я и духнал, а той отлетял, заобиколен само от тревожния трепет на въздуха, безшумно, без да хвърля сянка върху слънцето, сякаш изобщо го нямало, сякаш не съществувал.

В действителност той бил по-малък от нищо, защото не идвал от света, а от антисвета и не бил материя, а антиматерия. Всъщност не бил и антиматерия, а само възможността тя да съществува, затаена в такива пукнатини на пространството, че атомите го отминавали, както ледените планини отминават увехнали стебла, люлеещи се върху вълните на океана. Носел се той така, гонен от вятъра, докато не стигнал до лъскавото тяло на чудовището, което крачело, подобно на дълга верига железни планини, с пяна от облаци, която се стичала по гърба му. Ударил закаления му хълбок и разпалил в него слънце, което веднага почерняло и се превърнало в нищо, ревящо от скали, облаци, разтопена стомана и въздух. Пробил го и отстъпил назад, а чудовището се свило, треперейки, и блъвнало бял огън, но той веднага се изпепелил и станал на празно пространство. Прикрило се чудовището с Огледалото на материята, но електрицарят Антимат пробил и него. Спуснало се тогава чудовището, отворила се горната част на челото му, откъдето биело най-твърдо лъчение, но и то омекнало и се превърнало в нищо. Колосът потръпнал и, като събарял скали, побягнал сред бели облаци от каменен прах и гърмежи на планински лавини, бележейки позорния си път с локви от разтопен метал, вулканична шлака и туф, и тичал така, но не бил сам. Антимат го атакувал отстрани, дробял го, късал го, рушал го, така че въздухът треперел, и чудовището, разкъсано, извивало останалите свои парчета към всички хоризонти, а вятърът отвявал следите му и вече го нямало на света. Силна радост настанала тогава сред сребристите. Но в същото време трус разтърсил гробището на Бизмалия. Сред ламарините, разядени от ръжда, сред кадмиевите и танталовите отломки, където до това време имало само вятър, свирещ в купищата разхвърлени железарии, започнало слабо движение, като в мравуняк, непрестанно. Повърхността на метала се покрила с ципа синкав жар, металните скелети се разискрили, омекнали, засветили от вътрешна топлина, започнали да се съединяват, сцепват, спояват и от завихрените скърцащи купчини отпадъци се зародило и се надигнало ново чудовище, като предишното, без всякаква разлика. Вихърът, носещ небитието, се изправил срещу него и се разгоряла нова битка. А нови чудовища се раждали и излизали от гробището. И черна тревога обзела сребристите, защото вече виждали каква непобедима опасност ги заплашва. Прочел тогава Инхистон надписа, който бил издълбан върху скиптъра, потръпнал и разбрал всичко. Разбил сребърния скиптър и от него изпаднало едно тънко като игла кристалче, което започнало да пише с огън по въздуха.