Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 105

— Никога не съм го мислил за много религиозен човек.

— Сигурен съм, че не е такъв. Но е достатъчно добър като водач, за да поддържа настроението на хората си. Изглежда, тази дупка е едно от няколкото свети места, които имат. Предполага се, че води право в ада. Там Темукин ще извърши жертвоприношение.

— Какво пък, и това място става за срещата ни с него. Да вървим.

Небето се спускаше все по-ниско и мрачният следобед неусетно се сля с вечерта, а вятърът непрестанно ги засипваше с едър, зърнест сняг. Той се събираше в гънките на дрехите им и в козината на моропите, докато накрая всички побеляха. Беше настъпил почти пълен мрак, когато пристигнаха при привържениците на Темукин. Сред долитащите от вси страни приветствени възгласи се насочиха към камачата, където се съвещаваха вождовете. Кърк и Джейсън слязоха от моропите и се провряха през отвора покрай стражите. Насядалите в кръг мъже извърнаха глави към тях. Погледът на Темукин пламтеше от неподправена омраза.

— Кой е този, дето се осмелява да дойде неканен, когато Темукин се среща с капитаните си?

Кърк се наежи и не му остана длъжен:

— Кой е този Темукин, дето би попречил на Кърк от пирийците, завоевател на Пролуката, да участва в съвещание на вождовете от равнините?

Всички разбраха, че се завързва сражение. Настъпилата мъртва тишина се нарушаваше единствено от вятъра, който навяваше сняг по стените на камачата.

Темукин бе първият пълководец, който бе успял да обедини всички племена под едно знаме. Той обаче не взимаше никакво решение без съгласието на племенните вождове. А някои от тях вече недоволстваха от суровостта на заповедите му и биха предпочели нов пълководец — а защо не и премахването на всякакви пълководци. Те следяха разгорялото се съперничество с повишено внимание.

— Ти се сражава добре при Пролуката — каза Темукин. — Както и всички останали. Ние те поздравяваме и сега можеш да си вървиш. Това, с което се занимаваме тук, няма нищо общо с онова сражение, нито пък с теб.

— Защо? — попита Кърк с ледено спокойствие и седна. — Какво се опитваш да скриеш от мен?

— Ти ме обвиняваш… — Побелял от гняв, Темукин се хвана за сабята.

— Никого не обвинявам — прозя се широко Кърк. — Ти май сам се обвиняваш. Срещаш се тайно, отказваш прием на един вожд, хвърляш се да обиждаш, вместо да говориш истината. Отново те питам: какво криеш?

— Става въпрос за нещо много незначително. Няколко души от низините са пристигнали по нашите брегове, искат да нахлуят в земите ни, да строят градове. Ще ги унищожим.

— Защо? Те са безобидни търговци — възрази Кърк.

— Защо ли? — Темукин вече изгаряше от ярост и не го сдържаше на едно място, та крачеше напред-назад. — Никога ли не си слушал „Песента на свободните хора“?

— Слушал съм я, и то по-внимателно от теб. В песента се казва да се разрушават сградите на онези, които ще ни хванат в капан. А нима има сгради за разрушаване?