Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 42

— Те могат с всеки да правят каквото си искат. А ти какво искаш сега от мен?

— Просто не се натягай — натърти Менендес.

— За какво?

— Да припечелиш от шумотевицата около делото Ленъкс. То е приключило, каквото било, било. Тери е мъртъв и не желаем повече да го безпокоят. Достатъчно се намъчи.

— Брей, колко чувствителен бандит! Това направо ме убива!

— Внимавай какво говориш, нищожество. Мери си думите. Менди Менендес не убеждава, а направо заповядва. Затова намери друг начин да припечелиш. Ясно ли е?

Той стана. Аудиенцията бе приключила. Взе ръкавиците си от белоснежна кожа. Сякаш никога не бяха носени. Голямо конте бил този Менендес. И голям мръсник.

— Нито съм жаден за слава — отвърнах, — нито някой ми е предлагал пари. Защо да ми ги предлагат и за какво?

— Я не ме будалкай, Марлоу. Не си стоял три дни в пандиза само защото си голям сладур. Платили са ти. Не казвам кой, но се досещам. А онзи, когото имам пред вид, го бие парата. Делото Ленъкс е приключено и ще остане приключено дори ако… — той млъкна внезапно и плесна с ръкавиците по ръба на бюрото.

— Дори ако Тери не я е убил — довърших аз. Изненадата му беше едва доловима, като златото във венчална халка за фиктивен брак.

— Бих искал да ти повярвам, нищожество. Но няма начин да е така. А дори и да си прав, ако Тери е искал така да бъде — значи така ще остане.

Замълчах си. След миг той бавно се усмихна.

— Тарзан на тротонетка — изговори провлечено. — Пусна ме тук да го тъпча, както си ща. Наемат го за пет пари и правят с него каквото си поискат. Нито кинти, нито семейство, нито бъдеще, нито нищо. Е хайде, нищожество, много ти здраве.

Седях със стиснати зъби, загледан в блясъка на златната му табакера върху бюрото. Чувствувах се стар и уморен. Бавно се надигнах и посегнах към табакерата.

— Забрави си това — казах и заобиколих бюрото.

— Имам още пет-шест такива — отвърна той насмешливо.

Приближих се до него и му я подадох. Ръката му небрежно посегна да я прибере.

— Какво ще кажеш за пет-шест от тия? — попитах аз и го ритнах с всички сили в корема.

Той изстена и се преви на две. Табакерата издрънча на пода. Политна към стената, а ръцете му конвулсивно се размахаха напред-назад. Въздухът свиреше в трахеята му, мъчеше се да стигне до белите дробове. Целият се окъпа в пот. Бавно и с нечовешко усилие се изправи, и ето че отново застанахме лице срещу лице. Протегнах ръка и го потупах по бузата. Той не помръдна. Най-после докара нещо като усмивка върху мургавото си лице.