Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 40

До прозореца седеше някакъв мъж и разлистваше списание. Беше облечен в синкавосив костюм на почти незабележимо бледосиньо каре. Кръстосаните му един връз друг крака бяха обути с меки мокасини, удобни като гуменки. От джобчето му се подаваше сгъната на четири бяла кърпичка, а зад нея бяха пъхнати слънчеви очила. Косата му бе гъста, черна и къдрава. Много тъмен загар. Вдигна към мен бляскави като на птичка очи и се усмихна под тънките си мустачки. Тъмнокафявата му връзка бе завързана на предизвикателна фльонга върху искрящо бяла риза.

Той захвърли списанието настрана.

— Тъкмо четях за Костело. Излиза, че знаели всичко за него. Колкото аз знам всичко за Хубавата Елена.

— Какво ви води при мен? Той ме огледа, без да бърза.

— Тарзан яхнал тротонетка.

— Кой?

— Ти, Марлоу. Тарзан на тротонетка. Много ли те млатиха?

— Не особено. А вас какво ви засяга?

— След като Олбрайт разговаря с Григориъс?

— Не, не беше след това. Той кимна.

— Ама и тебе си те бива — да накараш Олбрайт да пусне тежка артилерия срещу онзи лигльо.

— Попитах ви вече какво ви засяга. Между другото не познавам съдията Олбрайт и не съм го молил за нищо. А и защо ще си мръдне пръста за мен?

Той ме изгледа мрачно. Надигна се бавно, гъвкав като пантера. Прекоси стаята и хвърли поглед към кабинета ми. Кимна ми да го последвам и влезе. Беше от хората, които навсякъде са като у дома си. Застана до бюрото и заоглежда стаята. Беше му забавно.

— Дребна риба си ти. Много дребна. Минах зад бюрото си, седнах и зачаках.

— Колко печелиш на месец, Марлоу? Не му отговорих и запалих една лула.

— Както гледам, най-много петдесет и седем долара.

Хвърлих изгорялата клечка в пепелника и запуфках дима.

— Ти си един пъзльо, Марлоу. Играеш много на дребно. Толкова си нищожен, че се виждаш само през лупа.

Нищо не казах.

— И чувствата ти едни никакви, всичко ти е никакво. Пишеш се приятел с някого, пиете веднъж-дваж, разправяте си вицове, бутваш му два долара, като закъса, и вече го зяпаш в устата. Като някой гимназист, дето е чел „Граф Монте Кристо“. Нито ти стиска, нито акъл имаш, нито връзки, нито ги умееш нещата. Само се пъчиш и си мислиш, че много ще уплашиш някого. Тарзан на тротонетка. — Усмихна се уморено. — За мен ти си едно голямо нищо.

Пресегна се през бюрото и ме забърса през лицето с опакото на ръката си небрежно и презрително, без намерението да ми причини болка, със същата снизходителна усмивчица на лицето си. Като видя, че дори не мигнах, бавно се отпусна в стола, облегна лакът на бюрото и подпря глава на мургавата си ръка. Птичите му очички ме гледаха ясно, безизразно.

— Знаеш ли кой съм, нищожество?

— Името ти е Менендес. Наричат те Менди. Подвизаваш се на главната улица.

— Брей! А как се издигнах, знаеш ли?

— Не, не знам. Предполагам, че си започнал като сводник в публичен дом за мексиканци.

Той извади от джоба си златна табакера и запали, кафява цигара със златна запалка. Издуха остър пушек и кимна. Остави табакерата върху бюрото и започна да я поглажда с върха на пръстите си.

— Лош човек съм аз, Марлоу. Много пари печеля. Трябва да печеля, за да бутам на онези, на които трябва да бутам, за да печеля много пари, за да бутам на онези, на които трябва да бутам. Имам в Бел-Еър къща за деветдесет хиляди и вече съм дал повече от това, за да я стегна. Имам прелестна русокоса жена и две деца в частни училища. Жена ми има бижута за сто и петдесет хиляди и дрехи и кожи за още седемдесет и пет хиляди. Имам иконом, две камериерки, готвач, шофьор, без да броя горилите, които ме следват по петите. Където и да ида, посрещат ме с разтворени обятия. Дава ми се най-доброто — най-добрата храна, най-доброто питие, най-хубавите апартаменти в хотелите. Имам една „Бентли“, два „Кадилака“, един „Крайслер комби“ и спортна кола за сина ми. След година-две ще подаря и на дъщерята. А ти какво имаш?