Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 32

— Защо не почука? — изкрещя той на Спранклин.

— Извинявайте, мистър Гренц — изломоти онзи. — Мислех си за затворника.

И ме блъсна да вляза.

— Да му сваля ли белезниците, мистър Гренц?

— За какъв дявол си му ги сложил? — кисело попита Гренц и се загледа как Спранклин ги отключва. Ключът му беше закачен за ключодържател, голям колкото грейпфрут, и той доста се порови, докато го открие.

— Хайде, изчезвай — изръмжа Гренц. — Чакай навън, за да го върнеш.

— Дежурството ми свърши, мистър Гренц.

— Дежурството ти ще свърши, когато аз кажа.

Спранклин почервеня и изнесе дебелия си задник от стаята. Гренц гледаше ядно подире му, а когато вратата се затвори, прехвърли същия поглед върху мен. Придърпах си един стол и седнах.

— Не съм ти казал да седнеш! — излая Гренц. Бръкнах в джоба си, извадих една цигара и я пъхнах в устата си.

— И не съм ти разрешил да пушиш! — ревна Гренц.

— В килията може да се пуши, защо не и тук?

— Защото това е моят кабинет. Тук аз определям какво може и какво не може.

От другата страна на бюрото остро ме лъхна на уиски.

— Спокойно си допийте. Тъкмо ще се поуспокоите. Май ви пресякохме глътката.

Той рязко се облегна назад. Лицето му стана мораво. Драснах клечка кибрит и запалих цигарата си.

След продължителна пауза Гренц се обади:

— Добре, умнико. Ти си бил голям инат значи? Да ти кажа ли нещо? Тук влизат всякакви по размер — и форма. Но излизат само с един размер — малки, и с една форма — превити на две.

— За какво ме извикахте, мистър Гренц? И не се смущавайте от мен, дръпнете си една глътка от бутилката. Аз също бих си пийнал, ако бях уморен, изнервен и капнал от работа.

— Изглежда, че положението, в което се намираш, много-много не те смущава.

— Не смятам, че съм в някакво особено положение.

— Ще видим тази работа. Междувременно искам от теб много пълни показания. — Той щракна с пръсти към магнетофона, инсталиран на поставка до бюрото му. — Сега ще ги запишем, а утре ще ги снемат от лентата. Ако шефът е доволен от показанията, може и да те освободи, при положение, че не напускаш града. Хайде да започваме.

Той включи магнетофона. Гласът му беше студен, решителен и неприятен, доколкото можеше да го докара. Дясната му ръка обаче бавно се запромъква към чекмеджето. Беше още прекалено млад, за да има спукани капиляри на носа, но това не му пречеше да ги има, а и бялото на очите му имаше нездрав цвят.

— Взе да ми писва вече — рекох.

— Кое? — рязко попита той.

— Писна ми от разни нищожества в разни нищожни канцеларийки да ми говорят глупости, които нищо не значат. Престоях петдесет и шест часа в углавното отделение и никой не се опита да ме мал-третира или да ми докаже колко е силен. Просто нямаше защо. Пазят го за случай на нужда. А как попаднах там? Защото ме подозират. Кажете ми сега, какво е това правосъдие, което позволява да хвърлят човека в затвора само защото някой полицай не е получил отговор на въпроса си? Какви са му уликите? Телефонен номер! И какво се мъчи да докаже, като ме пъха в затвора? Нищо, освен че има властта да го направи. А сега и вие се включвате в играта — искате да ми покажете каква голяма власт упражнявате в тази цигарена кутийка, която наричате свой кабинет. Пращате онзи нещастник да ме доведе посред нощ. Сигурно си мислите, че като съм бил насаме с мислите си петдесет и шест часа, мозъкът ми се е размекнал? Че ще заплача на рамото ви и ще ви помоля да ме погалите по главата, защото съм толкова самичък в големия лош затвор? Я недейте, Гренц. Пийнете си и станете човек. Готов съм да приема, че просто си вършите работата. Но свалете боксовите ръкавици, преди да започнем. Ако сте достатъчно силен, нямате нужда от тях, а ако ви трябват, значи не сте достатъчно силен да се справите с мен.