Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 31

Отвори вратата и излезе. После дойде заместник-шерифът и ме върна обратно в килия № 3, в криминалното отделение.

— Предполагам, че щом Ендикът ще ви защитава, няма да останете дълго при нас — каза той любезно, като ме затваряше. Отговорих, че се надявам да е прав.

9

Заместник-шерифът, който застъпи на нощна смяна, беше едър рус мъжага с месести рамене и дружелюбна усмивка. Беше на средна възраст и отдавна бе надживял и жалост, и яд. Единствено искаше да изкара без проблеми полагаемите му се осем часа и от пръв поглед си личеше, че нищо не е в състояние да попречи на това му намерение.

— Имате гостенин — съобщи той, като отключи вратата. — От прокуратурата. Не, спите, а?

— Рано ми е. Колко е часът?

— Десет и четиринадесет.

Застана до вратата и огледа килията. Едното одеяло беше постлано върху долното легло, другото — сгънато вместо възглавница. В кофата за боклук имаше две използувани книжни кърпи, а върху ръба на умивалника — тънко руло тоалетна хартия. Той кимна одобрително.

— Лични неща има ли тук?

— Само аз.

Той остави вратата на килията отворена. Тръгнахме по тихия коридор към асансьора и се спуснахме до регистратурата. До писалището стоеше един дебелак и пушеше с лула. Ноктите му бяха мръсни и миришеше на лошо.

— Аз съм Спранклин от прокуратурата — заяви дебелакът с груб глас. — Мистър Гренц ви вика при себе си. — Посегна към задния си джоб и извади белезници. — Я да ги опитаме дали ще станат.

Заместник-шерифът и чиновникът от регистратурата се захилиха — много им се видя забавно.

— Какво става, Спранк, страх те е да не те цапардоса в асансьора ли?

— Да ми е мирна главата — изръмжа той. — Един вече ми избяга. Направиха ме на нищо. Хайде да тръгваме.

Чиновникът му подаде някакъв формуляр и той се разписа с голям замах.

— Никога не рискувам излишно — продължи Спранклин. — Човек не знае на какво ще налети в този град.

Патрулен полицай доведе един пиян с разкървавено ухо. Запътихме се към асансьора.

— Загазил си го, момчето ми — обърна се към мен той, като се качвахме. — Здравата си го загазил. — Този факт, изглежда, му доставяше някакво неясно удоволствие. — В такъв град никак не е трудно да загази човек.

Момчето, което управляваше асансьора, се обърна и ми намигна. Аз се ухилих.

— И не се опитвай да вършиш глупости — сурово ме предупреди Спранклин. — Веднъж застрелях един. Искаше да ми избяга. После, ме направиха на нищо.

— Какво ли не се случва във вашата работа.

Той поразмисли.

— Така е. От всяко положение те правят на нищо. Ужасен град. Никакво уважение към човека.

Слязохме и минахме през двойната врата на прокуратурата. Телефонната централа беше изключена за през нощта — щифтовете стърчаха навън.

В чакалнята нямаше никой. В някои от кабинетите още светеше. Спранклин отвори вратата на малка осветена стая, в която имаше бюро, шкаф за папки, един-два стола с твърди облегалки и набит мъж с квадратно чене и глупав поглед. Лицето му бе зачервено и в момента, в който влязохме, пъхна нещо в чекмеджето на бюрото.