Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 26

После се заслуша. Хубавите му вежди леко се намръщиха и той каза тихо:

— Един момент, сър.

Подаде слушалката на Григориъс.

— Съдията Олбрайт, сър. Григориъс се озъби:

— Какво иска това сополиво копеле?

Взе слушалката и я задържа за миг в ръка, за да се успокои.

— Григориъс на телефона. — После известно време слуша какво му говорят. — Да, тук е, в кабинета ми. Зададох му няколко въпроса. Не ще да ни помогне … Какво казахте?

Изведнъж цялото му лице се изкриви в зловеща гримаса. Челото му потъмня от притока на кръв. Но гласът му остана абсолютно непроменен.

— Ако това е заповед, трябва да я получа от началника на нашето управление, съдия Олбрайт … Добре, ще я изпълнявам, докато получа потвърждение … Разбира се … Какво говорите, никой с пръст не го е докоснал … Да, сър, веднага.

Той постави слушалката върху вилката. Стори ми се, че ръката му леко потреперва. Очите му се вдигнаха към мен, после прехвърли погледа си върху Грийн.

— Свали му белезниците — нареди с безизразен глас.

Грийн ги отключи и аз започнах да си разтривам ръцете в очакване на игличките от възстановяващото се кръвообращение.

— Регистрирай го в местния затвор — бавно продължи Григориъс. — Заподозрян е в убийство. Прокурорът ни отнема делото от ръцете. Ама че система имаме …

Никой не помръдна. Грийн беше толкова близо до мен, че чувах тежкото му дишане. Григориъс погледна към Дейтън.

— Ти пък какво чакаш? Да те почерпя сладолед ли?

Дейтън за една бройка да се задави.

— Нищо не сте ми наредили, шефе.

— За теб съм сър, дявол да те вземе! — Шеф съм за сержантите и по-горните чинове. Но не и за теб, малкия, добре го запомни. Хайде вън!

— Да, сър.

Дейтън бързо се насочи към вратата и излезе. Григориъс се надигна тежко, отиде до прозореца и застана с гръб към стаята.

— Хайде да изчезваме — прошепна ми Грийн на ухото.

— Махай го оттук, докато не съм му избил зъбите — процеди Григориъс към прозореца.

Грийн се запъти към вратата и я отвори. Аз вече излизах, когато Григориъс внезапно излая:

— Спри! Затвори тая проклета врата! Грийн я затвори и се облегна на нея.

— Я ела тук! — излая ми Григориъс.

Аз не се помръднах. Стоях и го гледах. Грийн също не се помръдна. Настъпи тежко мълчание, после много бавно Григориъс прекоси стаята и застана срещу мен. Големите си тежки ръце напъха в джобовете. Започна да се клати от пети на пръсти.

— И с пръст не съм го докосвал — промърмори той сякаш на себе си. Очите му гледаха някъде надалеч, безизразно. Устата му се кривеше конвулсивно.

И се изплю в лицето ми.

После отстъпи назад.

— Това беше всичко, благодаря.

Обърна се и пак отиде до прозореца. Грийн още веднъж отвори вратата.

Излязох, като бърках в джоба си за носна кърпа.

8

Килия № 3 в углавното отделение имаше две легла едно над друго като в спален вагон, но отделението не беше много пълно, така че бях сам в килията. В углавното се отнасят направо чудно със затворниците. Дават ти две одеяла, нито много мръсни, нито много чисти, и дюшек на буци, пет сантиметра дебел, поставен върху метална пружина. Има клозет с казанче, умивалник, книжни кърпи и грапав сив сапун. Килията е чиста и не мирише на дезинфекционни средства. Чистят я затворниците, които се докарват за примерно поведение. А такива винаги има достатъчно.