Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 25

— Едно време бях много зъл, но вече остарях. Само веднъж ще те цапардосам, както трябва, и по вече няма да си мърся ръцете. Имаме си едни момчета в градския затвор, дето мястото им е на пристанището. Може би не е редно да са при нас, защото не раздават нежни, напудрени шамарчета като нашия Дейтън. И нямат четири деца и розова градина като Грийн. Развлеченията им са по-особени. Хора всякакви, а работна ръка трудно се намира. Да имаш още някакви забавни представи за това, какво би казал? Може да си се притеснил и да не си ги споделил с мен?

— Не говоря с белезници на ръце, капитане. Болеше ме дори да приказвам.

Той се надвеси още повече над мен и ме лъхна на пот и корупция. После се изправи, отиде зад бюрото си и разположи дебелите си бутове в удобния стол. Взе в ръце една линийка и започна да я глади с пръст по ръба, сякаш беше нож. Погледна към Грийн.

— А ти, сержанте, какво чакаш?

— Вашите заповеди.

Грийн отговори така, сякаш мразеше гласа си.

— Всичко ли трябва да ти се казва? Нали си опитен, поне така пише в досието ти. Искам да получа подробни показания за всяко движение на този човек през последните двадесет и четири часа. Може и за повече, но на първо време и толкова стига. Искам да знам какво е правил през всяка една минута. Показанията да се подпишат пред свидетел и да се сверят. След два часа да са на бюрото ми. След това ми го доведи тук чист, спретнат и без никакви белези. И още нещо, сержанте.

Той замълча и прониза Грийн с поглед, от който би се смразил и току-що изпечен картоф.

— Следващия път, когато се случи да задам на някой заподозрян един-два учтиви въпроса, не желая да стърчиш тук и да ме гледаш, сякаш съм му откъснал ухото.

— Разбрано, сър. Да тръгваме — обърна се Грийн към мен сърдито.

Григориъс се озъби насреща ми. Зъбите му отдавна не бяха мити.

— Я да чуем какво ще ни кажеш за довиждане.

— Да, сър — учтиво му отвърнах аз. — Вие, без да искате, ми направихте услуга. С малко помощ от инспектор Дейтън. Разрешихте ми един проблем. На никой не му е приятно да издаде приятеля си, но аз и врага си не бих ви издал. Вие сте не само горила, но и некадърник. Не знаете как се води и най-елементарен разпит. Аз се колебаех и не бях сигурен накъде ще натежат везните, а вие можехте да ги наклоните във ваша полза. Но вместо това започнахте да ме обиждате, да ме замеряте с кафе, да ме биете с юмруци, и то когато не съм в състояние да окажа каквато и да било съпротива. От този момент нататък няма да научите от мен и колко часа показва собственият ви часовник.

Неизвестно защо, той през цялото време не помръдна и ме остави да се изкажа докрай. После се ухили.

— Ти си просто от онези ченгета, дето мразят полицаите — нищо повече.

— Има места, където полицаите никой не ги мрази, капитане, но там вие няма да сте полицай.

Той преглътна и това. Предполагам, защото можеше да си го позволи. Кой знае какво е чувал през живота си. Телефонът на бюрото му звънна. Той го погледна и махна с ръка. Дейтън чевръсто заобиколи бюрото и вдигна слушалката.

— Кабинетът на капитан Григориъс. На телефона инспектор Дейтън.