Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 204

— Дори ми присадиха и нерв — похвали се той и докосна бузата, която по-рано беше покрита с белези.

— Колко познах от цялата история?

— По-голямата част. Някои от подробностите не са така, но не са и от значение. Действувахме много набързо, до голяма степен импровизирахме на място и аз самият не бях никак сигурен какво ще излезе от всичко това. Инструктираха ме какво да правя и да оставям навсякъде ясна следа. Менди не одобри идеята да ти напиша писмо, но аз настоях. Той малко те подцени. Изобщо не забеляза малката подробност с пощенската кутия.

— Знаеш ли кой е убил Силвия? Но той не ми отговори направо.

— Трудно е да предадеш на полицията жена, извършила убийство — дори ако никога не е значела много за теб.

— Да, не е лесно. Харлан Потър беше ли в течение?

Той пак се усмихна.

— И да е подозирал, би ли казал на някого? Много се съмнявам. Предполагам, че ме мисли за мъртъв. Кой би го разубедил в това освен теб?

— Казаното от мен може да се завие в стрък трева. Как е Менди напоследък — ако изобщо съществува?

— А, много е добре. Сега е в Акапулко. Ранди го отърва, макар че момчетата са много против обработката на полицаи. Менди съвсем не е толкова лош, колкото го мислиш. Той има сърце.

— И змиите имат сърца.

— Та какво ще кажеш за един „гимлет“?

Станах, без да му отговоря, и отидох при сейфа. Отворих го и извадих от един плик портрета на Мадисън и петте стотачки, които още миришеха на кафе. Сложих всичко на бюрото, после взех стотачките в ръка.

— Тези ще задържа. Вече почти съм ги изхарчил по разследването на делото. А с портрета на Мадисън ми беше много приятно да си играя от време на време. Сега е твой.

Сложих банкнотата пред него на ръба на бюрото. Той я погледна, но не я докосна.

— Не, твоя е. Аз съм фрашкан с пари. А ти можеше и да не разчовъркваш всичко.

— Знам. Ако след убийството на Уейд й се беше разминало, можеше да се заеме и с нещо полезно. Той, разбира се, не беше кой знае какво. Просто обикновен човек с кръв, мозък и чувства. И той е знаел за случилото се и правеше всичко възможно да живее със спомена. Беше писател, може да си чувал името му.

— Виж какво, не можех да не сторя това, което сторих — бавно произнесе той. — Не исках никой да пострада. Тук за мен нямаше никакви шансове да се отърва. Но човек не може да предвиди всичко. Бях наплашен и избягах. Какво трябваше да направя според теб?

— Не знам.

— Тя не беше нормална. Можеше, така или иначе, да го убие.

— Можеше.

— Е, хайде де, отпусни си малко душата! Да отидем да пийнем някъде — където е хладно и тихо.

— Нямам време сега, сеньор Майоранос.

— Бяхме добри приятели — каза той с нещастен вид.

— Нима? Забравил съм. Онези, двамата, са била други хора. Завинаги ли оставаш да живееш в Мексико?