Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 2

— Много съм ви признателен — учтиво ми благодари той.

Момичето седна зад кормилото.

— Като се напие, винаги става голям англичанин — поясни тя с глас на неръждаема стомана. — Благодаря ви, че му помогнахте.

— Ще го сложа на задната седалка — казах.

— Много съжалявам, но закъснявам за една среща. — Тя отпусна съединителя и „Ролсът“ плавно потегли. — Той е безстопанствено куче — добави тя с хладна усмивка. — Може би ще му намерите дом? Защото освен всичко друго е и бездомен — в известен смисъл.

И „Ролсът“ запърпори по алеята към изхода, излезе на Сънсет булевард, зави надясно и се изгубя от погледа ми. Когато пазачът се върна, все още гледах подире му. И все още държах пияния в ръцете си, а той бе дълбоко заспал.

— Ето как трябва да се постъпва — казах аз на бялото сако.

— Как не — отвърна ми той цинично. — Само дето си пропиляхте времето с този пияница и изтървахте мацето.

— Познаваш ли го?

— Чух я да го нарича Тери. А иначе за пръв път го виждам. Но тук съм само от две седмици.

— Би ли докарал колата? — подадох му квитанцията.

Докато ми докара „Олдсмобила“, вече имах чувството, че държа сандък в олово. Бялото сако ми помогна да го сложим на предната седалка. Клиентът отвори едно око, благодари и отново потъна в сън.

— Това е най-учтивият пияница, когото съм виждал — казах аз на бялото сако.

— Всякакви ги има. И до един са непрокопсаници. На този май са му правили пластична операция.

— Има нещо такова.

Дадох му долар и той ми благодари. Прав беше за пластичната операция. Дясната половина от лицето на новия ми приятел беше скована, неестествено бяла и по нея си личаха тънки, фини шевчета. Кожата покрай зарасналите белези беше лъскава. Пластична операция, при това основна.

— Кво смяташ да правиш с него?

— Ще го закарам у дома и ще го почакам да изтрезнее, колкото да ми каже адреса си.

Бялото сако се ухили.

— Кат си будала. Аз на твое място ще го изсипя в канавката и ще си продължа по пътя. Тия пияници само ти докарват главоболия, а аванта — никаква. Аз си имам философия по този въпрос. За да оцелее човек при сегашната жестока конкуренция, трябва да си пести силите.

— Ти, както виждам, много си прокопсал — забелязах.

В първия момент той се изненада, после започна да почервенява от яд, но аз вече бях подкарал колата.

Донякъде беше прав, разбира се. Тери Ленъкс ми създаде големи главоболия. Но в края на краищата нали това ми е работата.

Тогава живеех на Юка Авеню, в района на Лоръл Каньон. Къщата беше малка, в задънена улица, на върха на един хълм, а до входната врата се стигаше по безброй стъпала от секвоя. От другата страна на пътя имаше евкалиптова горичка. Квартирата беше мебелирана; собственичката беше заминала при овдовялата си дъщеря в Айдахо. Наемът беше нисък отчасти защото хазяйката си запазваше правото да се върне, когато си пожелае, и отчасти заради стълбите. Беше прекалено възрастна, за да се катери по тях всеки ден.