Читать «Избор на богове» онлайн - страница 79

През последните години си задавам много въпроси относно този епизод, защото сега остротата на срещата се е притъпила и аз мога да мисля обективно за нея. Хрумна ми, че тогава можехме да поканим Езекия да извърши опелото, вместо Джейсън да чете словата на утеха и раздяла, макар че дори и сега изтръпвам при тази мисъл и знам, че то беше невъзможно. И все пак истината е, че роботът, а не човекът, бе съхранил не само християнството, но и самата идея за религията. Разбирах, че може и да не е напълно вярно, защото хората на Червения облак имат набор от вярвания и модел на поведение, които могат да бъдат наречени религия. Както разбирам, тази религия не е формална, а жива и действена, защото усъвършенства поведението и укрепва морала, а не показната ритуалност, в която се бяха превърнали другите религии. Основното според мен беше, че ние или трябваше да изповядваме нашата религия, или напълно да се откажем от нея. Ние я оставихме да отмре, защото вече не ни беше грижа и бяхме се уморили да се преструваме, че вярваме. И това не се отнася само до последните няколко хилядолетия. Дори и преди изчезването на хората вярата ни бе мъртва, така че аз използвам думата „вяра“ в най-ограничения смисъл на официална религия.

Мислих доста върху това последните години, докато седях в задния двор и наблюдавах как се сменят сезоните. С времето станах изследовател на небето, познавам всички облаци по него и твърдо съм фиксирал в представите си различните нюанси на синьото, които небето може да покаже — измитото, бледнеещо синьо на горещ летен ден; омекотеното синьо като яйце на червеношийка; почти зеленикавото синьо на късна пролетна привечер; по-тъмното, почти виолетово-синьо на есента. Бях станал познавач на окраската, която листата намятат през есента и познавам всички гласове и настроения на горите и речната долина. В известна степен бях се включил в общността на природата и по този начин бях тръгнал по стъпките на Червения облак и неговия народ, макар и да съм сигурен, че тяхното разбиране и техните чувства са много повече в хармония, отколкото моите. Но бях виждал кръговрата на сезоните, раждането и смъртта на листата, блещукането на звездите в повече нощи, отколкото бих могъл да преброя и само от това, а не от нещо друго, бях придобил усещането за цел и подреденост, което според мен не би могло да бъде плод на случайността.

Като мисля за това, започва да ми се струва, че трябва да има някаква универсална схема, която кара електроните да кръжат около ядрото и задвижва по-бавната, по-величествена орбита на галактиките една около друга, до самия предел на пространството. Вероятно съществува замисъл, който започва от електроните и обхваща цялата вселена, но какъв е той и чие дело е, е непосилно за моя разум. Но ако търсим нещо, на което да се опрем във вярата си — и, разбира се, в надеждите си, — това нещо може да е точно този замисъл. Струва ми се обаче, че твърде малко разсъждаваме върху него и прекалено много се страхуваме…

25.