Читать «Избор на богове» онлайн - страница 27

В сегашната ситуация ние сме щастливи, че имаме такъв дом, толкова солиден и голям. Дори и сега тя подслонява шестдесет и седемте души, които живеят в нея, без някакви големи неудобства, макар че с увеличението на обитателите и бихме могли да потърсим и други места, където някои от нас да се настанят. Жилищата при селскостопанската станция са се разпаднали окончателно, но манастирските сгради, много по-яко строени, са реална алтернатива (а четирите робота, които ги заемат сега, могат да се ограничат и с по-малко пространство), а и жилищният комплекс нагоре по реката е някаква възможност. Блоковете имат известна нужда от ремонт, поради това, че през последните петдесет години не са били обитавани, но нашите екипи от роботи, ръководени както трябва, ще се окажат на висотата на задачата.

Прехраната ни е осигурена, защото бяхме заели колкото ни трябваше от просторната земя, в миналото обработвана от селскостопанската станция. Роботите формират трудова сила, която е напълно адекватна на ситуацията, и докато селскостопанските машини се разпадаха без възможност да бъдат ремонтирани, ние се завърнахме към земеделието с коне като двигателна сила и към простото рало, косачка и жътварка, които нашите роботи построиха, изоставяйки по-съвременните и сложни оръдия и съоръжения.

Сега сме нещо като голямо затворено стопанство — имението ни дава всичко, от което се нуждаем. Имаме големи стада овце за вълна и овнешко, крави за мляко, говеда за говеждо, прасета за свинско, шунка и бекон, птици за яйца и храна, пчели и тръстика за мед и сорго и царевица за брашно и обширни градини за разнообразни плодове и зеленчуци. Това е едно просто съществуване, но удовлетворяващо ни в максимална степен.

Имаше моменти, когато старият живот ни липсваше — или поне на някои от по-младите, но сега си мисля, че всички са убедени, че по свой си начин сме си осигурили един презадоволен живот.

Изпитвам обаче и едно дълбоко съжаление. Много пъти бях пожелавал моят син Джонатан и неговата прекрасна жена Мари, родители на нашите трима внука, да са живи и да са тук с нас. И двамата, знам, щяха да се радват на живота, който живеем сега. Като момче, Джонатан никога не се уморяваше да скита из имението. Той обичаше дърветата и цветята, малкото диви създания, които още успяваха да оцелеят в островчетата гориста земя, чувството за свобода и необремененост, което само откритото пространство може да даде. Сега светът (или този, който аз познавам, а предполагам и останалият) се връща назад към пущинаците. Дървета растат върху някогашните обработваеми земи. Трева е пропълзяла по места, където никога не е расла. Диви цветя отново разпръскват упойващ аромат, напуснали затънтените си кътчета, където се бяха крили. Дивата природа настъпва. Речните долини, сега доста гъсто обрасли с гори, гъмжат от катерички и миещи се мечки, а понякога се срещат и елени, вероятно идващи от север. Изброил съм поне пет популации пъдпъдъци, които се чувстват добре тук, а онзи ден се натъкнах на ято диви кокошки. Мигриращите птици всяка пролет и есен продължават да се вклиняват в небето. С изчезването на тежката ръка, с която човекът бе притиснал земята, малките и безобидни скромни създания започнаха да се завръщат в древните си обиталища. С някои разлики, ситуацията е аналогична на измирането на динозаврите в края на кредата. Единствената важна отлика е, разбира се, че всички динозаври са измрели, докато сега някои от човешките същества са оцелели. Може би моят извод е твърде прибързан. Както се смята, трицератопсите — може да са били последните от изчезващите динозаври и е напълно възможно малки стада трицератопси да са продължили да съществуват в продължение на половин и повече милиона години след измирането на динозаврите, преди и те накрая да отстъпят пред факторите, причинили изчезването на другите. Така погледнато, фактът, че няколкостотин човеци, пръснатите остатъци на някога могъща раса, все още съществуват, може да няма кой знае какво значение. Възможно е да се окажем трицератопсите на човешкия вид.