Читать «Триумфът на Ендимион» онлайн - страница 493

Сякаш бе преминал облак, но после особено ярък лъч светлина беше огрял тревата за миг. Двете фигури дълго останаха неподвижни, но след това по-ниската енергично закрачи към нас и накрая се затича.

По-високата фигура по-лесно можеше да се разпознае от това разстояние, разбира се — слънчеви отблясъци по хромираната й коруба, червените очи, пламтящи дори от толкова далеч, блясъкът на тръните, шиповете и острите пръсти, — но нямах време да гледам към неподвижния Шрайк. Той си бе свършил работата. Беше телепортирал себе си и човека с него напред във времето със същата лекота, с каквато аз се бях научил да се телепортирам в пространството.

Енея тичешком изминаваше последните трийсет метра. Изглеждаше по-млада — не толкова изтощена от тревогите и събитията, — косата й лъщеше почти съвсем руса на слънцето, припряно завързана отзад. Наистина бе по-млала разбрах аз, замръзнал на място, докато тя тичаше към малката ни група на хълма. Беше на двайсет, четири години по-възрастна, отколкото я бях оставил в Ханибал но почти три години по-млада, отколкото я бях видял за последен път.

Енея целуна А. Бетик, прегърна отец де Соя, наведе се над леглото, за да целуне с огромна нежност стария поет и после се обърна към мен.

Все още бях замръзнал на място.

Тя се приближи и се повдигна на пръсти, както винаги, когато искаше да ме целуне по бузата.

Нежно ме целуна по устните.

— Съжалявам, Рол — промълви Енея. — Съжалявам, че трябваше да ти е толкова тежко. За всички.

Толкова тежко за мен. Тя стоеше пред мен с пълното съзнание за предстоящите мъчения в замъка Сант Анджело, за чудовищата Немес, обикалящи като лешояди около голото й тяло, за издигащите се пламъци…

Енея отново докосна лицето ми.

— Рол, скъпи мой. Аз съм тук. Това съм аз. През следващата една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа ще съм с теб. И никога повече няма да споменавам за времето. Имаме безкрайно много време. Винаги ще бъдем заедно. И нашето дете също ще е с теб.

„Нашето дете. Не месия, роден от необходимост. Не от брак с Наблюдател. Нашето дете. Нашето човешко, крехко, падащо и плачещо дете.“

— Рол? — прошепна Енея и ме докосна по лицето със загрубелите си от работа пръсти.

— Здравей, хлапе — казах аз. И я грабнах в обятията си.

35.

Мартин Силенъс почина късно на следващия ден, няколко часа след като ние с Енея се венчахме. Разбира се, венчалната служба отслужи отец де Соя, също както по-късно, точно преди залез слънце отслужи и погребалната служба. Свещеникът изрази радостта си, че е взел със себе си одеждите и требника.

Погребахме стария поет на една от обраслите с трева скали над реката, откъдето се разкриваше чудесна гледка към прерията и далечните гори. Доколкото знаехме, къщата на майка му трябваше да се е намирала някъде наблизо. Тримата с А. Бетик и Енея бяхме изкопали дълбок гроб, тъй като наоколо имаше диви зверове — предишната нощ бяхме чули вълчи вой — и после отнесохме до мястото тежки камъни, за да покрием пръстта. На простия надгробен камък Енея отбеляза датите на раждане и смърт на стария поет — цяло хилядолетие без четири месеца — дълбоко изчука името му и отдолу прибави само: „НАШИЯТ ПОЕТ“.