Читать «Триумфът на Ендимион» онлайн - страница 491

— Да, сър — отвърнах аз.

— Преди години ми каза, че старото ти бабе — наричаше я Баба — те карало да учиш моите „Песни“ наизуст, докато не започвали да ти текат от ушите. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Можеш ли да си спомниш стиховете, които написах за това място… каквото беше по мое време?

— Мога да се опитам — отвърнах аз. Затворих очи. Изкушавах се да докосна Празнотата, да потърся звуците на онези уроци с гласа на Баба, вместо да се мъча да си ги спомня сам, но го направих по трудния начин с помощта на мнемоничните средства, на които тя ме беше научила, за да си спомням конкретни откъси. Застанал там, все още със затворени очи, започнах да рецитирам стиховете, както си ги спомнях:

Крехък здрач, от розово към пурпурно светлеещ,

над фини силуети на дървета,

отвъд моравите на югозапад.

Небеса като прозрачен порцелан изящни

и нито облаче не скрива тази прелест.

След кротката мелодия на първите зори

чинелите на изгрева избухват.

Оранжево-червено, пламтящо златно

и дълго, хладно изтляване в зелено —

на листата сенките, пиките на кипариса

и върбите плачещи, тихото

зелено кадифе на тез поляни.

Майчино имение — нашето имение — хиляда акра,

сред други милиони разположено. Морави

като малки прерии с трева прекрасна,

да легне в нея мами тялото

и да подремне в нежното й съвършенство.

Величествено извисените дървета, превърнали се в оси

на тоз часовник слънчев на Земята.

И сенките им вечно обикалят,

сега се сливат, свиват се по пладне,

накрай на изток плъзват с бавно тлеещия ден.

Царствен дъб.

Гигантски брястове.

Тополи, кипариси, секвои и бонзаи.

Смокини, свели нови стволове

като колони в храм,

небесен свод поддържащи.

Върби, обточващи грижливо изкопаните канали

и горските потоци.

И клоните им пеят скръбни древни напеви

на вятъра.

Замълчах. Следващата част ми се губеше. Никога не бях обичал тези фалшиво лирични моменти от „Песните“, предпочитах баталните сцени.

Докато рецитирах, бях докосвал рамото на стария поет и бях усетил, че се отпуска под дланта ми. Отворих очи в очакване да видя на леглото мъртвец.

Мартин Силенъс ми се ухили като сатир.

— Не е зле, не е зле — изхриптя той. — Не е зле за стар наемник като теб. — Видеообективите му се обърнаха към андроида и свещеника. — Виждате ли защо избрах това момче да довърши „Песните“ вместо мен? Той не може да напише и един шибан стих, но има памет като на слон.

Канех се да попитам „Какво е слон?“, когато без конкретна причина хвърлих поглед към А. Бетик. За миг, след всички години, през които бях познавал любезния андроид, аз наистина го видях. Долната ми челюст увисна.

— Какво има? — тревожно попита отец де Соя. Навярно си беше помислил, че получавам инфаркт.

— Ти — казах на А. Бетик аз. — Ти си Наблюдателят.

— Да — потвърди андроидът.

— Ти си един от тях… от тях… от Лъвовете, Тигрите и Мечките.

Свещеникът премести поглед от мен към А. Бетик, после към все още ухиления мъж на леглото и накрая обратно към андроида.

— Никога не съм харесвал този израз на г. Енея — съвсем тихо произнесе А. Бетик. — Никога не съм виждал на живо лъв, тигър или мечка, но разбирам, че ги обединява известна свирепост, чужда на… хм… на извънземната раса, към която принадлежа.