Читать «Патрик Ротфус Името на вятъра» онлайн - страница 491

— Не, чуй ме. Сега се сетих. Срещаш се с момиче, което е срамежливо и непретенциозно. Ако й кажеш, че е красива, тя ще си помисли, че си мил, но няма да ти повярва. Тя знае, че красотата се крие в очите на гледащия. — Баст неохотно сви рамене. — И понякога това е достатъчно — Очите му светнаха. — Но има и по-добър начин. Ти й _показваш_, че е красива. Превръщаш очите си в огледала, ръцете ти върху тялото й са като молитви. Това е трудно, много трудно, но когато тя ти повярва… — Баст развълнувано размаха ръце. — Внезапно историята, която тя разказва в собствената си глава, се променя. Тя се преобразява. Тя не _изглежда красива_. Тя _е красива_. Тя е _такава, каквато я виждат_.

— Какво, по дяволите, означава това? — сопна се Летописеца. — Сега пък бръщолевиш безсмислици.

— Казвам неща, в които има твърде много смисъл, за да успееш да ги разбереш — сприхаво отвърна Баст. — Но все трябва да си осъзнал достатъчно, та да разбереш какво искам да ти кажа. Помисли за онова, което той каза днес. Хората са виждали в него героя и той е играл тази роля. Носел я е като маска и накрая е повярвал в нея. Тя се е превърнала в истина. Но сега… — той не довърши.

— Сега хората го виждат като съдържател — рече Летописеца.

— Не — меко възрази Баст — Хората го виждаха като съдържател преди една година. Той сваляше маската веднага щом те излезеха през вратата. Сега той вижда _себе си_ като съдържател и при това провалил се съдържател. Видя как се държеше, когато Коб и останалите дойдоха тази нощ. Видя зад тезгяха бледата сянка на мъжа, който беше някога. Преди това беше просто поза… — Развълнуван, Баст вдигна поглед. — Но ти си идеален. Можеш да му помогнеш да си спомни онова, което е било преди. Не съм го виждал толкова жив от месеци. Знам, че можеш да го направиш.

— Не съм сигурен — леко се намръщи Летописеца.

— Знам, че ще проработи — нетърпеливо каза Баст. — Преди два месеца опитах да направя нещо подобно. Накарах го да започне да пише мемоарите си.

— Писал е мемоари? — оживи се Летописеца.

— _Започна_ да ги пише — поправи го Баст. — Беше толкова развълнуван, говореше за това в продължение на дни. Чудеше се откъде да започне историята си. След като писа една нощ, той отново заприлича на себе си. Изглеждаше метър по-висок, със светкавици, които излизаха от раменете му — Баст въздъхна. — Но нещо се случи. На следващия ден той прочете онова, което беше написал, и изпадна в едно от мрачните си настроения. Твърдеше, че това е била най-лошата идея, която някога му е идвала.

— Какво стана със страниците, които беше написал?

Баст направи движение с ръце, сякаш мачкаше и изхвърляше въображаеми листове хартия.

— Какво пишеше в тях? — попита Летописеца.

— Той не ги изхвърли — поклати глава Баст. — Той просто… ги захвърли. Лежаха на бюрото му с месеци.

Любопитството на Летописеца беше почти осезаемо.

— Не можеше ли просто… — той размърда пръсти, — нали се сещаш, да ги прибереш?

— _Анпауен._ Не. — Баст изглеждаше ужасе`н. — След като ги прочете, той побесня. Не знаеш какъв е, когато се ядоса истински. Познавам го достатъчно добре, за да не се опитвам да се изпречвам на пътя му за нещо такова.