Читать «Патрик Ротфус Името на вятъра» онлайн - страница 487

Сим дълго мълча, преди да отговори:

— Мисля, че тя може и да е някои от тези други неща, които спомена, и освен това да е жестока.

Добрият, честен и благороден Сим. Никога не можеше да се насили да каже лоши неща за някой друг — само загатваше за тях. Дори и това не му беше лесно.

— Говорих със Совой. — Той вдигна поглед към мен. — Все още не може да преодолее раздялата с нея. Знаеш ли, той наистина я обичаше. Държеше се с нея като с принцеса. Би направил всичко за нея. Но въпреки това тя го изостави без всякакво обяснение.

— В Дена има нещо диво — обясних аз. — Тя е като кошута или като лятна буря. Ако някоя буря събори къщата ти, не казваш тя е била зла. Казваш, че е била жестока. Следвала е природата си и за съжаление някой е пострадал. Същото е вярно и за Дена.

— Какво е кошута?

— Сърна.

— Мислех, че е елен.

— Кошутата е женската на елена. Дива сърна. Знаеш ли каква е ползата да гониш някое диво създание? Никаква. Гонитбата се обръща срещу теб. Подплашва кошутата. Всичко, което можеш да сториш, е да стоиш тихо на мястото си и да се надяваш, че с времето кошутата сама ще дойде при теб.

Сим кимна, но можех да видя, че не разбира наистина онова, което бях казал.

— Знаеш ли, че някога са наричали това място Залата на въпросите? — попитах аз, като многозначително смених темата. — Студентите са писали въпроси на листчета хартия и са оставяли вятърът да ги носи наоколо. В зависимост от начина, по който листчето напускало площада, получавали различни отговори. — Посочих пролуките между сивите сгради, които Елодин ми беше показал. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро.

Камбаната удари и Симон въздъхна, усещайки, че е безсмислено да се опитва да продължава повече разговора.

— Тази вечер ще играем ли на ъгли?

Кимнах. След като той си тръгна, бръкнах в плаща си и извадих бележката, която Дена беше оставила на прозореца ми. Отново бавно я прочетох. След това внимателно откъснах долния край на листчето, където тя се беше подписала.

Сгънах тясното късче хартия с името на Дена, смачках го и оставих вятърът, който винаги духаше в този двор, да го издърпа от ръката ми и да го завърти заедно с малкото останали есенни листа.

То затанцува по паветата. Правеше кръгове и се въртеше, като извършваше твърде разнообразни и смахнати движения, които бяха неразбираеми за мен. Въпреки че чаках, докато небето потъмня, вятърът така и не го отнесе. Когато си тръгнах, въпросът ми все още лъкатушеше из Къщата на вятъра, без да спира при никой от отговорите, но доближавайки се до всеки от тях. _Да. Не. Може би. Другаде. Скоро._

* * *

Оставаше и продължаващата ми вражда с Амброуз. Всеки ден бях на тръни в очакване на неговото отмъщение.

Но месеците отминаваха и не се случваше нищо. Накрая стигнах до извода, че най-после си беше научил урока и беше започнал да се държи на безопасно разстояние от мен.

Грешах, разбира се. Преценката ми беше напълно и изцяло погрешна.

Амброуз просто се бе научил да изчаква подходящия момент. Той успя да получи жадуваното си отмъщение, което ме свари напълно неподготвен, и ме принуди да напусна Университета.