Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 79

— Мислите ли, шефе?

— Да, мисля. А сега, ето за какво става дума. Ще се уверите дали тунелът е в същото състояние, в което го оставих тази нощ, дали двете врати, които го преграждат, още са отворени и дали още един пакет, увит в черен плат, който саморъчно поставих, стои в дупката до втората врата.

— Да отворим ли пакета?

— Няма нужда, това са дрехи за преобличане. Вървете и да не се набивате в очи. Чакам Ви.

Десет минути по-късно те се върнаха.

— Двете врати са отворени — каза Дудвил.

— А пакетът?

— Стои си на мястото, близо до втората врата.

— Отлично! Часът е един и двадесет и пет. Вебер ще пристигне със своите шампиони. Вилата се наблюдава. Ще я обградят, щом Алтенхайм влезе. Аз, по споразумение с Вебер, ще позвъня. А за после имам план. Хайде, мисля, че няма да скучаем.

След като ги отпрати, Сернин се отдалечи по пътеката за училището, като си говореше сам:

— Всичко се нарежда от добре по-добре. Битката ще стане на избран от мене терен. Аз я спечелвам, отървавам се от моите противници и оставам единствения заинтересован от случая Кеселбах… сам, с два хубави коза: Пиер Льодюк и Щайнвег… Освен това краля,… т.е. Биби… Само че има трудност… Какво ли ще направи Алтенхайм? Очевидно и той си има план за нападение. Откъде ще ме нападне? Мога ли да допусна, че вече не ме е нападнал? Това е тревожно. Дали не ме е издал на полицията?

Той вървеше през вътрешния двор на училището, чиито ученици бяха още в клас, и почука на входната врата.

— Виж ти! Появи се — каза г-жа Ернемон, като отвори. — Значи остави Женевиев в Париж?

— Само това оставаше Женевиев да е в Париж-отговори той.

— Но тя е там, защото ти я повика?

— Какво казваш? — възкликна той, хващайки я за ръцете.

— Как? Та ти по-добре знаеш…

— Нищо не знам… нищо не знам… Говори!

— Ти не писа ли на Женевиев да дойде на гара Сен-Лазар?

— И тя замина, така ли?

— Ами да… Трябваше да обядвате заедно в хотел „Риц“…

— Писмото… покажи ми писмото!

Тя се качи да го потърси и му го даде.

— Ах, нещастнице, не видя ли че е фалшиво? Почеркът е имитиран добре… но е фалшиво… Това ще ти избоде очите.

Той притисна гневно слепоочията си с юмруци.

— Ето удар, който очаквах. Ах! Нещастник! Атакува ме чрез нея… Но откъде знае? А, не, той не знае… Вече два пъти се опитва… и го прави заради Женевиев, защото е хлътнал по нея… Ох, това никога няма да стане! Слушай, Виктоар… Сигурна ли си, че тя не го обича? Ах, по дяволите, аз си губя ума! Хайде… хайде… трябва да размисля… моментът не е подходящ.

Той си погледна часовника.

— Един часът и тридесет и пет… имам време… Глупак! Време за какво? Нима знам къде е тя?

Той крачеше напред-назад като луд, а старата му дойка изглеждаше изумена, че е така развълнуван, загубил хладнокръвието си.

— Всъщност — каза тя — нищо не доказва, че Женевиев не е подушила капана в последния момент…

— Къде ли е сега?

— Не знам… може би при г-жа Кеселбах…

— Вярно… вярно… права си — възкликна той, изпълнен внезапно с надежда.

И хукна към пансиона.

По пътя, близо до вратата, той срещна братя Дудвил, които влизаха при портиерката, от нейната будка се виждаше пътят, а това им позволяваше да наблюдават околностите на „Глисин“. Без да се спира, той тръгна право към „Павилиона на императрицата“, извика Сюзан и помоли да го отведе при г-жа Кеселбах.