Читать «Нещата от живота» онлайн - страница 7

Взех аз чантата, че като дадох един бърз ход, спортния маратон на олимпийските игри ряпа да яде. Пристигам на пазара. А там, всичко затворено. Продавачите мият магазините и никой не ти обръща внимание. Имаше само един магазин. Работел денонощно. Та той беше отворен. Влязох. Хвърлих един бегъл поглед по витрините. Имаше „агнешко“! Приличаше на някакви посинели, дълги тояги, дебело увити в найлон, замразени и с неясен произход. Цената бе същата, като на оня магазин където бяхме преди малко. Отказах се да купувам. Уморен излязох и тръгнах към съседния квартал. Там бях оставил лелята, да ме догонва. Видях я отдалеч, бързаща запъхтяна.

Гледаше ме жално как влача крака с празната в ръка чанта и болния въпрос бе изписан целия на лицето и.

— Има. — казвам. — Но не е за хора а за кучета. Не знам дали не беше и кучешко. Последната ни надежда е „Била“-та. Тя работи до двайсет и един часа. Ако побързаме, ще успеем.

Тръгнахме. Здрачът вече се спускаше. „Била“-та, тоя голям хранителен супермаркет, не беше близо. Трябва да сме вървели половин час. Най-сетне стигнахме. Вътре бе пълно с народ. Всеки купува и носи, без опашка без блъскане. Абе европейска работа, ама скъпо. Скъпо е за такива като мен и като леля ми. Влязохме, помотахме се известно време и най-накрая открихме щанда с месото. Лелята извади очилата, загледа се в късовете с месо и хлъцна. Бяха по трийсетина, четиридесет лева парчето.

Да му се не види дано! Нямаше достатъчно пари за агнешко. Купих четири препечени наденички, пълни с кълцано месо за вечеря и излязох. Лелята преглътна болезнено, и се свлече на една пейка. Беше отчаяна. Утре се падаше Гергьовден, а мечтаното агнешко нямаше да го има на трапезата. Събираните четири месеца пари, си отлежаваха спокойно в малкото и скъсано портмоне. До нас, на закътаната детска площадка играеха деца. Те викаха весело, радваха се на люлките и пързалката. Агнешкият проблем не ги вълнуваше въобще…

— И какво месо ядохте за Гергьовден, пилешко? — запита отново Липо.

— Какво ти пиле! Овнешко ядохме! След като я бях оставил и се бях прибрал, тя намерила сили и отишла до нашия квартален хранителен магазин. Там купила едно малко късче, част от предница, заедно с ребрата. Било плътно увито в найлон така че не могла да открие измамата. Продали и го за агнешко, но се оказа толкоз старо и жилаво, че го варила в тенджерата под налягане цели два часа, а след това го напълнила с лук и го запекла. Покани ни на следващия ден на гости. На всеки един се паднаха по 2–3 големи, добре изпечени и тлъсти овнешки мръвки. Аз се облажих и с гръбнака на овцата. Беше дебел като ръката ми. Глозгах, глозгах, а накрая изсмуках и мозъка от кокала. В края на крайщата печеното от агнешката баба имаше почти същия вкус и аромат като на внучето. Нали са си от един род. В тоя живот важното е едно, да си помияр и да умееш да не намираш махна! Иначе ще гладуваш.

— Ха, ха-а-а! — Пустата му тая твоя леля! Наистина е голям чешит! — Закикоти се Мончо. Предните му два зъба, се показаха под мустака точно така, като на оня заек Бъни от анимационните филмчета.