Читать «Нещата от живота» онлайн - страница 4

На вратата леко се почука. Тя се отвори внимателно и полу-олисялата глава на Стойнето се показва озарена с една лъчезарна и дяволита усмивка.

— Некой да си е купил днешнио весник „Телеграф“? В него има много трудни ребуси „Судоко“. — Той бърка в десния си джоб и вади червена химикалка и квадратни хартийки мрежовидно разграфени. Поема подадения му от Мончо вестник и започва да попълва с числа таблицата.

— Не ти ли омръзна бе Стойне, да решаваш тия ребуси? Като те гледам джобовете ти са пълни с ребусна документация.

— Таа дейнос развива аналитичност на умо, а сутрин да решиш едно трудно судоко преди работнио ден е такава добра загрефка, че след това ке работиш и ке пееш.

— Абе ти остави тия судоко-та и си виж пилетата на село че вече втора люпилня ти измря.

— Какво да права като Енергото спира токо кога си сака. Непрекъснато прават профилактики.

— Някой яде ли агнешко на Гергьовден подхвърли своя болен въпрос Кайчо? Да ви разправям аз пък какви приключения имах.

— Казвай де, казвай! — Усмихна се Мончо под дебелия си черен мустак и предните му два зъба се бялнаха като на зайчето Бъни от популярните анимационни филмчета.

— Моята леля нали е месарка, получава една жалка чиновническа пенсия, но щом стане въпрос за агнешко, умира докато не купи и една дребна мръвка. Та два дни преди Гергьовден цъфна у нас и ме започна отдалеч. „Дай да правим значи комбинацията.

Ще вземем една половинка и ще я разделим.“ Горката, зимата циганите и бяха откраднали от двора дървата за огрев и трябваше да докупува дърва за да изкара зимата. Иде и стиска в шепата си двайсет лева, четири измачкани банкноти по пет. — Добре, и казвам, но килото е по десет лева, а аз още не съм си купил лекарствата за кръвното. Мога да купя само за петнайсетина, а това са никакви пари при тая цена. Половин агне излиза най малко шейсет лева. Трябват ни още петнайсет.

— Тя ме гледа едно зло и казва. „Всичко е уредено. Един каракачанин го продава по седем лева килото. Обадих се по телефона и ме записаха в списъка. На първо място съм в него.“

— Добре де, добре, ще купим. Чакай ме пред службата след работа и отиваме. Гергьовден беше в събота. В петък вечерта се запътихме с леля ми към въпросния „каракачанин“. Той живеел някъде към „Нечуй петел“, на две преки от тролейбусната спирка.

— Какво е това „Нечуй петел“? — отново запитва Липо.

— Не знаеш ли? Да бе, забравих, че в Синьо Бърдо нямате такъв квартал. Когато преди години правеха големите заводи в града, отвориха се много работни места и придошлите селяни, новоизлюпения градски пролетариат, нямаше къде да живее. Градската управа сбагри набързо един жилищен комплекс извън града, сред самото поле и калта, където за да идеш трябваше да извървиш три километра. Нямаше никакъв транспорт и хорицата бухаха пеша ходене та пушек се вдигаше. Тогава го кръстиха с това име, „Нечуй петел“. Сега обаче е нещо по-човешко. И тролеят вече вози до там.