Читать «Огненият орден» онлайн - страница 60

В телепорта пристъпих един от последните. Последната крачка направих с известно усилие, нали предната телепортация ме отведе не в Академията, а в затворена стая с тълпа мъртъвци. Надявах се, че този път всичко ще мине без инциденти.

Проблясък.

Уф, този път всичко беше наред. Появих се във вече познатата ми стая. Девлин ни очакваше на същото място, както и при първото ни идване. В действителност времето не беше променило отношението ми към него — силно излъсканите до блясък доспехи и заслепяващата усмивка ме дразнеха не по-малко, отколкото в началото. Въпреки всички събития, които бяхме преживели заедно…

— Помощта най-накрая идва? — попита Девлин. — Надявам се, че са истински Майстори?

… все още ме вбесяваше.

— Не, и те са ученици — злорадо отговори Чез.

— Но старши — коригира го Серж.

— И по-добри — допълни Грон.

„И прекалено самоуверени“ — добавих мислено.

— Ставало ли е нещо интересно, докато ни нямаше?

— Не, всичко беше изненадващо спокойно — Девлин се замисли за секунда. — Освен че от Патрулите изчезнаха няколко нисши.

Изчезнаха? Сигурно са преминали на страната на „свободните“. Ще трябва да поговоря с Даркин да наблюдава по-внимателно останалите вампири, може някой от тях да работи за „свободните“ и да ни готви изненада. О, и ще трябва да обсъдим по-нататъшната съдба на Патрулите…

— Ние първо ще се настаним и после ще дойдем в тази ваша Прокълната къща, за да се запознаем с всички и да се захванем с работата — каза Серж. — Така че събери хората.

Само ми се стори или в гласа му се прокраднаха заповедни нотки. Не беше ли твърде рано за това?

— Няма ли да живеете с нас? — със закъснение попитах аз.

— Не, защо да го правим? — изненада се Серж. — Вече резервирахме стаи в най-добрия хотел в Крайдол.

— Ще ви придружа до там — с готовност се отзова Девлин.

„Я виж ти! — изненадах се аз. — На тях хотелски стаи, а нас ни настаниха в изоставена къща с ужасна слава! Къде е тука справедливостта, а?“

— Още малко и ще започна да ги мразя тези момчета — прошепнах в ухото на Чез, след като старшите ученици и Девлин излязоха от стаята с телепортите.

— Време си е — процеди през стиснати зъби моят приятел. — Мисля, че те много бързо ще намерят общ език с Девлин. Само дано полетата на самовлюбеността им не влязат в резонанс.

Излязохме от къщата с телепортите и с бърза стъпка се отправихме към Прокълнатата къща. Смрачаваше се. Слънцето тъкмо се скриваше зад хоризонта и не ми причиняваше особено неудобство, дори нямаше нужда да използвам крема.

Хората бяха приключили работа и бавно се прибираха у дома или се спираха по пивници и ресторанти. Ние също решихме да се отбием набързо при нашия добър приятел — добродушния каменен трол Гръм, защото изведнъж се сетих, че не бях ял от вчера.

Разбира се, в „Мечта“ беше пълно, но нашата маса, както винаги, беше свободна Уличният шум беше заменен от нежна музика, а градските миризми — от аромата на вкусни ястия. Още щом ни зърна, Гръм извика от кухнята Велес. По-точно първо попита откъде имам този белег на лицето, а после отиде в кухнята за бившия библиотекар. Той предпочиташе да обслужва лично нашата компания и всеки път ни изненадваше с нови екзотични ястия.