Читать «Огненият орден» онлайн - страница 19

— Значи преди да тръгнем за Академията трябва да разберем дали тук няма незаконно производство на бойни артефакти — заявих аз. — Ще ти се наложи да почакаш още малко.

— Драконово изчадие! — от сърце изруга Чез. — Кога най-накрая ще отида в Лита…

Действие 2

В действителност ние можехме да разпитаме вампирите още там, на площада, но да го правим пред очите на местните жители не беше много коректно. А и трябваше да изчакаме Даркин да се успокои, без него просто нямаше смисъл да разпитваме Стела. Така че се отбихме в Прокълнатата къща, вземайки предварително няколко подноса с любимите ни пирожки, и седнахме в залата с взетите от Стела артефакти. Представляваха няколко парчета от непознат вид сиво дърво и изобщо не излъчваха енергия. Не можахме да намерим някакви управляващи елементи, каквито има върху стандартните артефакти. Предполагайки, че този вид артефакти могат да се използват само от нисши вампири, Даркин също опита, но и при него не се получи нищо. След безброй безполезни опити да разгадаем неизвестните оръжия, накрая всички се отправихме към полицейското управление. Всъщност не всички — Наив и нисшите вампири останаха да свършат битовите задачи, Велхеор изчезна някъде по пътя, така че накрая останахме само четирима.

През целия път до управлението Алиса и Чез обсъждаха какви допълнителни заклинания могат да бъдат вградени в амулетите и как да се оптимизира комуникацията между Патрулите. Според слуховете, най-новите разработки на Академията позволяваха да се предава глас на разстояние без използването на обемисти артефакти, изразходващи огромно количество енергия, но до този момент нито една работилница не беше успяла да направи нещо подобно. Все пак нивото на знанията, придобити в Академията, както и добрите условия за провеждане на научни изследвания, позволяваха да се постигне много повече, отколкото от изследванията на множеството самостоятелно действащи работилници. В разговори за новите възможности ние стигнахме до управлението на стражите.

— Ей, виж, това куче не ти ли напомня за някой? — попита ме Чез, гледайки замислено табелата над входа.

Щитът с изображение на сериозно и много тъжно куче толкова отдавна беше станал повод за шеги от страна на местните жители, че вече никой освен новодошлите не му обръщаха внимание. Но ние можехме да се считаме за такава, така че продължавахме да се забавляваме, обсъждайки бедното животинче.

Всички веднага спряхме пред щита и се загледахме в рисунката.

— Ами сега, като каза…

— Мислиш, че той е позирал за рисунката?

— Тази табела си беше тук много преди Витор да стане началник на стражата — не се съгласи Даркин. — Но трябва да призная, че приликата е поразителна.