Читать «Дарби» онлайн - страница 87

— А аз какво общо имам с плановете им?

— Не зная.

— Какво друго може да се очаква от едно плашило, освен да плаши гаргите?

Колкото и да беше лоша новината, не можеше да помрачи настроението ми, защото я виждах, виждах и озарените от слънцето цветя, ябълките в градината и далечните планински върхове.

— Трябва да говоря с него — повторих. — Но преди това… искаш ли да се разходим?

Станахме. Сажда скочи и ни погледна с очакване, килнала глава на една страна. Все едно питаше: „А аз какво място заемам в плановете ти?“

— Ти идваш с нас — отвърнах й и й откачих ремъка.

Поразтъпкахме се до дерето, слязохме на брега на бързия поток. Всяка крачка беше изпълнена с радост и удоволствие.

Грай си тръгна по-рано, за да се прибере в Роддмант преди мръкване. Канок си дойде късно вечерта. Често, когато пътуваше из владението, му се случваше да спре в някоя ферма, където го канеха на гощавка. Навремето и аз пътувах с него — преди да ми завържат очите. Но напоследък той излизаше все по-рано и се прибираше все по-късно, яздеше надалеч и работеше неуморно, поемаше прекалено голяма тежест върху себе си. Имах чувството, че нарочно се изтощава до смърт. Знаех, че тази вечер не само ще е изморен, но и ядосан, заради новината за Огге Дръм. Но и аз бях ядосан.

Щом се прибра, Канок веднага се качи в стаята си. Аз си бях в моята. Бях напалил огъня, понеже вечерта бе хладна. Запалих една свещ и се настаних на масата, зачетен в „Преобразяване“ на Дениос.

Когато къщата утихна и жените се махнаха от кухнята, си сложих превръзката и казах на Сажда да ме отведе в стаята на кулата.

Нямах представа какво ли си мисли бедното куче, когато съм слепец в един момент и зрящ в друг, но тъй като беше животно, задаваше само въпроси, които имаха прости отговори.

Почуках на вратата на стаята, не получих отговор, свалих си превръзката и надникнах. Една маслена лампа на перваза хвърляше трепкаща жълтеникава светлина. Огнището не беше запалено и от него полъхваше миризма на застояло. В стаята беше студено и пусто. Канок беше заспал на леглото, изтегнат по гръб, с дрехите. Единствената му завивка беше вълненият шал на мама. Беше се увил с него и го притискаше с ръка към гърдите си. При вида на шала усетих познатото трепване в сърцето. Сега обаче не можех да си позволя да го съжалявам. Имахме да уреждаме сметки и се нуждаех от цялата си смелост.

— Татко — повиках го и после по-силно: — Канок!

Той се надигна, подпря се на лакът, засенчи очи от лампата и ме погледна.

— Оррек?

Приближих се, за да ме вижда добре.

Изглежда, беше спал дълбоко, защото още не можеше да се събуди напълно и премигваше объркано. После тръсна глава и попита учудено:

— Къде ти е превръзката?

— Нищо лошо няма да ти направя, татко.

— Не съм си и помислял — рече той с поукрепнал глас, но все още учуден.

— Не си си и помислял? Значи не се страхуваш от моята дива дарба?