Читать «Дарби» онлайн - страница 83

— Проклет да съм! — възкликна Еммон сподавено.

Жените се размърдаха и чух възхитения им шепот.

— Откъде знаеш тази песен? — започнаха да питат. — От майка ти, разбира се — отговаряха си сами. — И си я запомнил?

— Тя я написа — отвърнах, без да мисля.

— Написала я е? Ти можеш да четеш? Не и с превръзката!

— Мога да чета. Не и с превръзката.

— Страхотна памет имаш!

— Паметта е зрението на слепеца — отвърнах с известна злоба, предусещах, че най-добрата защита е нападението, след като сам се бях издал.

— Тя ли те научи да четеш? — попита Еммон.

— И мен, и Грай.

— Но какво четеш? Никога не съм виждал книга тук — продължи разпита той.

— Мама написа няколко.

— Брей да му се не види! Чакай, аз имам една книга. Дадоха ми я долу в града. Трябва да е някъде из торбата, взех я, защото мислех, че може да се окаже ценна. Ей сегичка ще я донеса. — След малко се върна и пъхна в ръцете ми кутия. Капакът се повдигаше лесно. Вътре напипах нещо гладко и меко, като копринена кърпа. Под нея имаше множество листа, досущ като тези от книгите на мама, тънки и фини, лесни за прелистване. Докосвах ги с почуда и удивление. Нямах търпение да ги разгледам, но вместо това подадох книгата на Еммон и го помолих:

— Почети ми.

— Ей, Грай, ти чети — рече припряно Еммон.

Чух Грай да прелиства страниците. Успя да разчете няколко думи и се отказа.

— Изглежда различна от книгите на Мелле — оплака се тя. — Буквите са дребни, черни и изправени и само някои са ми познати.

— Защото е напечатана — обясни Еммон с тон на познавач, но когато се поинтересувах какво значи това, не обясни. — Жреците ги правят. Имат едни колела, като винарски преси, нали се сещаш…

Грай ми описа книгата — отвън имала кожена подвързия, вероятно от телешка кожа, с блестящи ръбове, извезани със златист конец, а на гръбчето, където се съединявали листата, чиито краища също били позлатени, имало надпис с червено.

— Много е красива — въздъхна възхитено. — Сигурно е ужасно ценна.

Изглежда, я бе подала на Еммон, защото го чух да казва:

— Не, Оррек, тя е за теб. Щом можеш да четеш, чети. Ако не сега, след време може би. Току-виж си станал прочут книжник, а? — И се разсмя безгрижно.

Благодарих му и взех книгата от ръката му. Сигурен бях, че наистина е ужасно ценна.

Успях да я разгледам още на идната сутрин. Видях позлатените по края страници, златистия конец и изписаната с червено дума „Преобразяване“ на гръбчето, отворих я и плъзнах длан по хартията (която все още смятах за плат, невероятно фин плат), погледнах красивия ясен едър шрифт, изрисуваните букви на заглавието на първата страница, черния текст, пъплещите като мравки букви по следващите страници. Като мравки… изведнъж си спомних мравуняка на хълма, нещастните твари, които щъкаха по работа, когато ги ударих с цялата си необуздана сила. Затворих очи… и после ги отворих. Книгата лежеше разтворена пред мен. Прочетох един ред: „И тъй, с помръкнало сърце, той даде този свят обет“. Това беше поезия, история, написана в стихове. Прелистих страниците, върнах се на първата и се зачетох.