Читать «Дарби» онлайн - страница 68

— Продължавай — прошепна Мелле.

И аз продължих… Но ето че сега самият аз доближавам едно място в моята история, което бих предпочел да избегна. Пустинята. Но без вихър, който да ме вдигне и да ме изнесе от нея.

Напротив. Всеки ден бе една крачка към пустинята.

Настъпи време, когато мама побутна настрани листовете и мастилото и каза, че е твърде уморена, за да пише. После един ден поиска да й разкажа някоя история, но трепереше толкова силно, че едва ли чуваше гласа ми.

— Не спирай — помоли ме, когато усети, че се колебая.

— Продължавай.

— Когато си в покрайнините на пустинята, си мислиш, че може да е много голяма. Смяташ, че ще ти отнеме цял месец, за да минеш през нея. Но минават два месеца, сетне три, и всеки ден краката ти оставят следи в пясъка.

Раб и Соссо бяха всеотдайни в помощта си, но когато Мелле стана твърде слаба, за да може дори да се грижи за себе си, Канок заяви, че той ще се грижи за нея. Правеше го с деликатно търпение, носеше я на ръце, почистваше я, успокояваше я и се опитваше да я стопли. Близо два месеца почти не напускаше стаята на кулата. Денем ние със Сажда също се качвахме горе, ако не за друго, то за да сме мълчалива компания. Нощем баща ми бдеше край леглото на мама сам.

Понякога през деня заспиваше на тясното легло до нея, изтощен от грижи и умора, а тя му шепнеше:

— Полегни си, любов моя. Сигурно си страшно изморен. Стопли ме. Гушни се до мен под шала. — Той се притискаше до нея и се унасяше в неспокоен сън.

Дойде май. Една сутрин седях на перваза на прозореца и се радвах на слънчевите лъчи и на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата. Канок повдигна Мелле, за да може Соссо да смени чаршафите. Тежеше толкова малко, че можеше да я държи на ръце като малко дете. Мелле изпищя от болка. Костите й бяха станали толкова чупливи, че когато я вдигнал, те се натрошили — ключицата и бедрената кост се счупили като съчки.

Той я сложи на леглото. Мама беше изгубила съзнание. Соссо изтича да повика помощ. Това бе единственият случай през всичките тези месеци, когато Канок рухна. Коленичи до леглото и зарида на глас, заровил лице в чаршафите. Не смеех да мръдна от прозореца, заслушан в риданията му.

Предложиха му да пристегнат костите й с летви, но той не им позволи да я докоснат.

На следващия ден, докато се разхождах със Сажда из двора, чух Раб да ме вика. Качихме се в стаята на кулата. Мама лежеше сред възглавници, загърната с вълнения шал, и аз се наведох да я целуна. Ръката й бе леденостудена, но въпреки това тя също успя да ме целуне.