Читать «Дарби» онлайн - страница 57

На вратата се почука и баща ми отиде да отвори. Чуха се приглушени гласове, после мама излезе. Напипах ръба на леглото и седнах.

— Детето е получило гърч — каза баща ми. — Даредан помоли майка ти да й помогне. Мелле успя да се сдружи с много жени тук, докато ние с теб намерихме само врагове. — Засмя се тъжно. Чух, че сяда в креслото до огнището. — Оррек, да знаеш как ми се ще да сме далече оттук!

— На мен също — признах.

— Лягай и спи. Аз ще чакам майка ти.

Аз също исках да я чакам и продължих да седя, но той дойде и ме бутна да легна, а после ме зави нежно с мекото топло вълнено одеяло. Заспах на мига.

Събудих се внезапно и веднага се отърсих от съня. На двора кукуригаше петел. Може би беше зазоряване, а може би по-рано. В стаята се чуваше тих шум.

— Татко?

— Оррек? Събуди ли се? Тъмно е и не виждам. — Мама се приближи до леглото. — Ух, колко ми е студено! — Трепереше почти неудържимо. Намести се до мен и аз я завих с одеялото.

— Къде е татко?

— Отиде да говори с Парн Барре. Тръгваме на зазоряване. Предупредих Денно и Даредан, че си заминаваме. Мисля, че ме разбраха. Казах само, че сме отсъствали прекалено дълго и че баща ти се безпокои за пролетната оран.

— Какво му беше на момичето?

— Нищо сериозно. Преуморява се лесно и получи гърч, а майка й беше страшно изплашена. Пратих я да поспи и останах при нещастното дете. После и аз съм заспала… не зная кога… а като се събудих, ми беше страшно студено. И сега не мога да се стопля… — Прегърнах я и тя се притисна до мен. — Накрая дойде една старица и ме смени. Щом се върнах, баща ти излезе да намери Парн. Май ще е добре да събера багажа. Само че е още тъмно.

— Остани при мен да се стоплиш — казах и тя ме прегърна. Все така трепереше. Баща ми се върна. Имаше кремък и огниво и запали свещ, а мама стана да ни събере нещата. Промъкнахме се безшумно по коридора, спуснахме се по стълбите и излязохме на двора. Почти можех да подуша зората, пък и петлите бяха гласовити като преди съмване. Отидохме в конюшнята и един сънен и сърдит коняр ни помогна да оседлаем конете. Мама изведе Пъстра навън и я задържа, докато се кача. Зачаках на седлото.

Изведнъж чух тихия й изненадан вик. Още копита затропаха по калдъръма. Тя възкликна:

— Канок, погледни!

— Уф! — изсумтя той с отвращение.

— Какво има? — попитах.

— Пиленцата — отвърна тихо баща ми. — Зарязали са кошницата там, където майка ти им я даде. Оставили са ги да умрат.

Помогна на Мелле да се качи на Гъсока, после изкара Бранти от конюшнята, конярят отвори портата и излязохме навън.

— Ех, да вземем да препуснем — въздъхнах.

Мама помисли, че наистина го предлагам, и отвърна:

— Не бива, миличък.

Канок, който яздеше зад нас, се засмя.

— Така е. Ще препускаме ходом.

От дърветата вече пееха птички и ми се дощя да зърна утринната светлина.

След около миля-две тя каза:

— Глупаво беше да носим такъв подарък в къща като тази.

— Като тази? — повтори баща ми. — Толкова голяма и великолепна, имаш предвид?

— Само в техните очи — отвърна Мелле Аулита.

— Татко, няма ли да кажат, че сме избягали? — попитах.