Читать «Дарби» онлайн - страница 54

Урсула Ле Гуин

Чух самотен кон да пристига в лагера и малко след това познат глас.

— Оррек, аз съм — Парн. — Стана ми приятно от близостта й, тя ми напомняше за Грай. — Нося ти плодове. Дай си шепата. — И пусна няколко сушени сливи в шепата ми. Благодарих и задъвках една. Парн седна до мен и чух, че и тя дъвче.

— И тъй — заговори, — предполагам, че глиганът вече е убил едно-две кучета, може и някой нещастник да е наръгал, ако вече не са му видели сметката. Ако е така, значи дялкат пръти, за да го набучат и да го донесат, кучетата са похапнали черва и месце, а конете искат да избягат от миризмата на кръв, но не могат. — Изплю една костилка.

— Никога ли не си присъствала на самото убиване? — попитах. Познавах я, откакто се помнех, но рядко бяхме разговаряли.

— Не и на глиган и мечка. Понякога искат да ги задържа докрай, за да ги убият по-лесно, но аз отказвам. Няма да е честно спрямо животното.

— А на елени и зайци?

— Плячката си е плячка. Само че това не важи за мечките и глиганите. Те заслужават честен двубой.

Интересна позиция, със свои представи за справедливост. Бях склонен да я приема.

— Грай ти е намерила куче — каза Парн.

— Тъкмо щях да я помоля…

— О, веднага щом чу, че са ти вързали очите, заяви, че ще ти трябва куче водач и започна да обучава едно от кутретата на Кинни. Те са добри кучета. Минете през Роддмант на връщане. Грай може вече да е готова.

Приятен момент в тези скучни мъчителни дни.

Ловците се прибраха късно вечерта. Безпокоях се за баща ми, но не смеех да го призная и само се ослушвах да доловя гласа му. Най-сетне дойде. Гъсока си бил ударил крака в мелето. Поздрави ме нежно, но усещах, че е ужасно изморен. Целият лов се бил объркал заради Огге и големия му син, които се скарали каква тактика да приложат, и така глиганът, макар и притиснат на тясно, убил две кучета и избягал, един кон си счупил крака в преследването, после, докато си проправяли пешком път из шубраците, глиганът изкормил още едно куче и накрая, както шепнешком ни обясни Канок: „всички удряха и мушкаха нещастното животно, но никой не смееше да го доближи. Отне им половин час да го убият“.

Известно време мълчахме, заслушани в продължаващата караница между Огге и сина му. Прислугата най-сетне донесе дивото прасе в лагера — подуших острата миризма на месо и кръв. Нарязаха церемониално черния дроб, за да го разделят между участниците в лова. Канок не получи своя дял — беше отишъл да нагледа конете. Чух синът на Огге Харба да го вика, но баща ми не отговори. Никой не дойде да ме покани. И тази вечер, и през дните след това, докато пътувахме обратно, Огге не заговори нито мен, нито баща ми. Изпитвах облекчение, че вече не ме дразни и подкача, но и същевременно се безпокоях. Вечерта на последния лагер попитах тихо баща ми дали смята, че бранторът ни е сърдит.

— Твърди, че съм отказал да спася кучетата му — рече Канок. Лежахме край огъня, опрели глави, и си шепнехме. Мисълта, че сме заобиколени от мрак, донякъде ме успокояваше, защото поне нямаше какво да видя.