Читать «Дарби» онлайн - страница 50

— В името на Камъка! — възкликна баща ми. Никога не проклинаше, дори със старомодни изрази като този, и това ме пробуди от унеса ми. Мама яздеше най-отпред, защото нямаше опасност да изгуби пътя, а баща ми бе на опашката, за да ни държи под око. Тя не го чу, но аз попитах:

— Какво има?

— Нашите юници — рече той. — Ето там. — Сети се, че не мога да виждам, и обясни: — На поляната под близкия хълм има стадо и две от добичетата са бели. Останалите са сиво-кафяви и пъстри. — Млъкна за миг, изглежда, се взираше. — Имат гърбици и едва покарали рога. Те са, сигурен съм.

Бяхме спрели и мама попита:

— Все още ли сме в Кордемант?

— В Дръмант сме — рече баща ми. — От около час вече. Но тия двете са от породата на Роддови. Моите са. Ако се приближим, ще мога да ги огледам отблизо.

— Не сега, Канок — каза тя. — Скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.

Долових в гласа й необичайна тревога. Баща ми също.

— Права си — отвърна и чух Гъсока да тръгва. Пъстра го последва. Жребчето остана отзад.

Най-сетне стигнахме в Каменната къща на Дръмант и трудностите за мен отново започнаха — непознато място и непознати хора. Мама ме улови за ръката, докато слизах от седлото, и ми помогна да стъпя. Сред множеството гласове познах гръмогласния тембър на Огге Дръм.

— Брей, брей, пристигнахте най-сетне, добре сте ми дошли! Ние сме скромни хорица, но ще споделим с вас каквото имаме! Но какво е това, какво е това, защо момчето е с превръзка? Какво се е случило, млади момко? Да не са ти заболели очите?

— Ох, де да беше това — отвърна с привидно нехайство Канок. Играеше като опитен фехтовач, но Огге бе по-скоро привърженик на секирата: не отговаряше на подадени реплики, а следваше своята линия на разговора, минаваше направо на нещата, които го вълнуваха.

— Колко жалко да водят такъв здрав момък за ръка, сякаш е малко дете. Но нищо, ще му мине. Влизайте, оттук. Ей, погрижете се за конете! Барро, повикай моята женица! — И тъй нататък, гласовити заповеди и команди, страшна гюрултия, непрестанни стъпки около мен, много гласове. Бях заобиколен от многолюдна невидима тълпа. Майка ми обясняваше на някого какво има в кошницата. Не пускаше ръката ми и ме поведе към вратата, помогна ми да прекрача високия праг и да се кача по някакви стълби. Когато най-после спряхме, главата ми се въртеше. Донесоха ни легени с вода, за да се освежим, а мама отиде да се преоблече с новата рокля.

После пак слязохме долу и се озовахме в просторно помещение, ако се съдеше по ехото, с висок таван. Тук имаше огнище — чувах пукота на съчките и усещах слаба топлина на лицето си. Мама не сваляше ръка от рамото ми.

— Оррек — рече тя, — това е жената на брантора, госпожа Денно. — Поклоних се в посоката на дрезгав глас, който ме поздрави с добре дошъл в Дръмант. Последваха още запознанства — Харба, най-големият син на брантора и неговата съпруга, по-малкият син Себб с жена си, дъщеря им и нейният съпруг, други големи деца и хора от рода — все имена без лица, гласове в мрака. Тихият възпитан глас на мама бе погълнат от всички тези шумни посрещачи и не можех да не си помисля колко са различни тези хора от нас, колко чужди са ми маниерите им, дори наречието, което използваха.