Читать «Дарби» онлайн - страница 43

Когато отворих очи, тревата бе почерняла и мъртва, мравките се бяха превърнали в безформени точки, а мравунякът се бе сринал в прашни пещери. Почвата в краката ми вреше и кипеше, самият хълм бе потъмнял и от него се вдигаше дим. Лявата ми ръка все още бе изпъната неподвижно напред. Свих юмрук, стиснах слепоочията си с ръце и извиках:

— Спри го! Спри го!

Баща ми сложи ръце на раменете ми и ме притисна към себе си.

— Успокой се… успокой се, Оррек. Свърши. Свърши. — Усещах, че и той трепери, беше се задъхал.

Отворих отново очи и мигом извърнах глава, ужасен от това, което видях. Склонът на хълма пред нас изглеждаше, като пометен от вихрушка или пожар — беше раздран и овъглен, натрошени камъни сред мъртвата земя. От ясеновото дръвче бе останало само обгорено пънче.

Обърнах се и зарових глава в гърдите на баща ми.

— Помислих си, че си ти! Че ти стоиш пред мен!

— Какво има, сине? — попита той с почти нежен, загрижен глас.

— Щях да те убия! Но не го направих, не го направих!

Всъщност не исках да го направя! А какво можеше да стане!

— Чуй ме, Оррек. Не се страхувай. Повече няма да те моля…

— Безсмислено е! Аз не мога да го контролирам! Не мога да го правя, когато искам, а когато не искам, изведнъж се получава! Не смея дори да те погледна! Да погледна каквото и да било! Ами ако… ако в този момент… — Не можех да продължа. Отпуснах се на земята, парализиран от страх и отчаяние.

Канок седна до мен и изчака да се посъвзема.

Най-сетне се понадигнах.

— Аз съм като Кадард — едва успях да промълвя.

Не беше въпрос, по-скоро заключение.

— Може би — рече баща ми. — Може би си като Кадард, когато е бил малък. Не когато е убил жена си. Тогава вече е бил луд. Но като малък само дарбата му е била необуздана. Просто не е можел да я владее.

— Завързали са му очите, докато се научи да я контролира — рекох. — И ти можеш да направиш същото с мен.

Съжалих в мига, когато произнесох тези думи. Но вече беше късно, затова вдигнах очи към хълма пред мен, към широката диря изпепелена трева и сгърчени храсти, прах и натрошени камъни, безформени останки. Дори най-малката жива твар там бе унищожена. Всички мънички крехки създания бяха пометени от моята сила. И дръвчето също. Аз бях виновен за всичко това, без дори да осъзная, че го правя. Не исках да се случи, а ето, че бе станало. Бях се ядосал и…

Отново затворих очи.

— Така ще е най-добре — въздъхнах.

Може би съм се надявал, че баща ми ще има друг, по-добър план. Но след известно време, с тих глас, сякаш се срамуваше от безсилието си, той рече:

— Може би — за известно време.

9

Никой от нас обаче не беше готов за това, за което говорехме — дори не го бяхме обмислили. Все още оставаше нерешен въпросът с юниците — дали са изгубени, или откраднати? Разбира се, че исках да тръгна с него и да ги търся, същото искаше и той. Ето защо се върнахме в Каменната къща, качихме се на конете и заедно с Аллок и още неколцина млади мъже поехме на път, без да кажем на никого какво се бе случило при ясеновата горичка.