Читать «Дарби» онлайн - страница 24

5

През всички тези години баща ми също се занимаваше с образованието ми, но тъй като не проявявах никакви признаци, че ще стана втори Кадард и ще ужасявам света с невероятните си сили, можеше да ме учи само как да владея нашата дарба и търпеливо да чака тя да се прояви. Той самият бил деветгодишен, когато успял да свали един комар насред полет. По природа баща ми не беше търпелив човек, по-скоро беше дисциплиниран. И пълен с оптимизъм. Доста често ме подлагаше на изпитания. Стараех се с всички сили, напрягах поглед, сочех с ръка и шепнех, опитвах се да призова своята загадъчна и все още непроявена воля.

— Какво е волята? — го попитах веднъж.

— Изява на намеренията ти. Трябва да желаеш да използваш дарбата си. Ако я прилагаш без воля, може да причиниш зло.

— Но какво чувстваш, когато я прилагаш?

Той се намръщи и помисли малко.

— Усещам, сякаш нещо се събира в мен. — Забелязах, че неволно помръдва лявата си ръка. — Сякаш съм възел на десетки върви, всичките опънати към мен, и че ги държа здраво. Сякаш съм тетива, на която са наредени десет стрели. Опъвам я, тя също ме изопва и чака да кажа: „Сега!“ И тогава волята ми литва като стрелите.

— Значи нареждаш на силата си да разваля нещата, които гледаш?

Той отново замислено смръщи вежди.

— Това не е нещо, което да обясниш с думи. Мисля, че няма точен израз.

— Но нали каза… откъде знаеш какво да произнесеш? Изведнъж си дадох сметка, че когато използва дарбата си, Канок никога не казва едни и същи думи, а може би това дори не бяха думи. Звучеше ми като „ух!“ — като рязко издишване на човек, който полага голямо усилие с цялото си тяло, но имаше и нещо повече, нещо, което не можех да имитирам.

— Това идва, когато… когато силата премине към действие — бе всичко, което успя да каже. Беше му трудно да отговаря на подобни въпроси. Не биваше да ги задавам, не биваше да упорствам повече.

Навърших дванадесет, после тринадесет и започнах да се безпокоя, че дарбата ми не се проявява. Тези страхове владееха не само мислите, но и сънищата ми, в които неизменно се озовавах в положение, в което трябваше да разруша канара, къща или да унищожа цяла армия… друг път пък току-що го бях извършил… Но никога не сънувах самия момент.

Будех се от подобни кошмарни видения потен, сърцето ми лумкаше. Опитвах се да овладея волята си така, както ме учеше Канок. Целият разтреперан, протягах ръка към една от топките на леглото, която едва се виждаше в предутринния здрач, и твърдо решен да я разваля, издишвах рязко и произнасях „ух!“ После зажумявах и започвах да се моля с всички сили волята ми да се изпълни. Но когато отварях очи, топката си беше на мястото, непокътната. Времето ми още не бе дошло.

Преди да навърша четиринайсет, нямахме много вземане-даване с хората от Дръмант. Съседът, когото държахме под око заради враждебните ни отношения, бе Еррой от Геремант. На нас с Грай ни бяха забранили строго да доближаваме границата на владенията му — тя преминаваше през една ясенова гора. Не ни оставаше друго, освен да се подчиним. И двамата бяхме виждали нещастника с извърнатите наопаки ръце. Брантор Еррой му го бе сторил при един от поредните си шеговити изблици — той наричаше това шега. Мъжът бе от неговите ратаи. „Чудна работа — клатеха глави нашите селяни. — Сам се е лишил от него“. Но по-силни укори така и не чухме. Еррой беше луд, ала никой не смееше да го каже на глас. Хората мълчаха и извръщаха глави.