Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 51

Той нервно чупеше ръце, дърпаше дрехата си и все още се колебаеше. В тоя миг той не приличаше на алчния, безсрамен кариерист. В душата му се водеше борба — и явно надделяваше доброто, което крайно го смущаваше, сякаш то не бе негово пожелание, а нещо чуждо, от което не знае как да се избави. Няколко пъти той поглежда към вратата и винаги го спираше трогателно отпуснатото тяло на Ася и неговият сподавен плач, който идеше изпод възглавниците. Най-после се реши, приближи се до дивана и каза:

— Ние сме противници, но и роднини, което аз не мога да забравя. Ася, Ася, ти трябва да заминеш. Тебе те грози опасност. Много голяма опасност, това зная положително. Замини. Остави се на мене, аз ще ти устроя това. Хем ще се поразсееш сега след смъртта… чуваш ли ме, Ася?

Той разкри главата му и повтори отново думите си:

— Ти трябва да заминеш. Временно да скъсаш с приятелите си. Може би по-късно опасността ще мине. Но сега е лошо. Тебе те дебнат. Зная го положително. Спомни си за Загорова, така беше и с него…

Но изведнъж се уплаши, че е казал много, замлъкна и започна нервно да се разхожда из стаята. Когато отново се обърна към Ася, видя, че той седи на дивана и го гледа с втренчени очи и разкривено лице.

— Така значи!

Някаква дива ярост бе преобразила Ася.

— Така значи — повтори той. — Изкористихте борбата, в която ние жертвахме живота си, изхвърлихте ме като непотребна дрипа, убихте другарите ми, посегнахте на жена ми, сега искате и с мене да свършите…

Слав, истински изплашен, се помъчи да го прекъсне.

— Ася, аз исках само да те предпазя.

Но Ася беше извън себе си. Тялото му трепереше от възмущение, очите му горяха гневно. Той викаше с всичкия си глас:

— Моят живот вече не струва нищо, но преди да ви го дам, аз ще сваля маските, ще пречупя ръцете ви, които заграбват всичко…

Гласът му пълнеше къщата, може би се чуваше и на улицата. В тоя ден на самозабрава от скръб по любимата жена всичко наболяло бе се развързало в душата на Ася и кипеше като кратер. Но неговите думи не бяха само внезапен изблик, неговите закани не бяха истерични крясъци на един отчаян. Зад тях се криеха и сила, и решения.

Журналистът почувства това и побягна облекчен, че все пак е изпълнил един дълг, но уплашен то постъпката си.

Глава XXI

Беше валял дъжд. Жълтият паваж на булеварда лъщеше от чистота. Към шест часа по него тръгна вечната тълпа, която в привечерната разходка по булеварда откриваше хубостта на града и хората, които виждаше през нежните светлини на залеза или през пламналите очи на хубаво момиче. В тоя час за тълпата, излязла от прашните канцеларии, от университетските аудитории, от колибите в крайните квартали и от дворците на богатите, грижите на деня изчезваха, големите въпроси, които пълнеха вестниците, не съществуваха. Това беше шествие на любители на въздуха, на любители на интимни разговори, на ловци на обещаващи погледи. На булеварда всички момичета са хубави, всички мъже са влюбени. Върволицата се ниже по двете посоки на булеварда, през двата часа за разходка всички са извън живота на деня и изглеждат щастливи и добри.