Читать «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)» онлайн - страница 2

— На квартира, господа, държа две задни стаички у мисис Браун, на Литъл Кинг Уилям номер три. Тя, мисис Браун, живее там вече петнайсет години и ме знае, че не бягам от работа и че съм много работна, даже, господа, още когато горкият ми мъж беше жив — той умря в болницата…

— Добре, добре — прекъсва я настоятелят и си записва адреса. — Утре сутринта ще пратя Симънс, надзирателя, да провери дали всичко това е вярно и ако е така, мисля, че ще ви изпратим в работния дом (Работният дом — така били наричани приютите за бедни, възникнали през 1834 година, когато бил приет „Законът за бедните“. Благотворителните дружества, които ги управлявали, въвели в тях извънредно строг режим и задължителен труд за всичките им обитатели.). Симънс, първото нещо, което трябва да сторите утре сутринта, е да отидете в квартирата на тази жена, ясно?

Симънс кима в знак на съгласие и извежда жената. Предишното й възхищение от „съвета“ (всички те седят зад дебели книги, и то с шапки на главите) е нищо в сравнение със страхопочитанието й към окичения с ширити неин придружител, а думите й за случилото се вътре засилват още повече — ако това изобщо е възможно — уважението, което насъбралата се тълпа питае към този строг служител. Ако трябва да се връчи някому съдебна призовка, от тази работа нищо няма да излезе, щом от страна на енорията с нея се заеме Симънс. Той знае наизуст всички титли на лорд-мера, излага всякакви дела без ни най-малко запъваие, даже се говори, че веднъж бил казал някаква шега и главният иконом на лорд-мера (който се случил там в този момент) след това споделил със свой близък приятел, че тя почти се равнявала по остроумие на шегите на мистър Хоблър (Мистър Хоблър — Франсис Хоблър, съвременник на Дикенс, известен юрист в Лондон към полицейския съд в Маншън Хаус. Бил прочут със своето остроумие.).

Трябва обаче да го видите в неделя, с параден мундир и триъгълна шапка, с огромен жезъл за показ в лявата ръка и тънко бастунче за употреба в дясната. С каква тържественост завежда децата до местата им и как плахо го попоглеждат малките палавници с крайчеца на окото си, когато, след като вече всички са седнали, той ги изглежда с онзи характерен за всеки надзирател поглед! Когато църковните настоятели и попечители се настанят в своите тронове със завески, самият той се отпуска на една махагонова седалка, поставена специално за него до пътеката, и разпределя вниманието си между молитвеника и момчетата. Неочаквано, точно когато е започнала службата и наоколо се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от гласа на отслужващия свещеник, една монета звъннва с ужасяваща яснота на каменния под на пътеката. Забележете тактиката на надзирателя. Неволният ужас, изписан на лицето му, веднага се сменя със съвършено безразличие, сякаш единствен той не е чул звъна. Хитростта му успява. Неговата жертва, момчето, което е изпуснало монетата, протяга полека десния си крак като пипало, след което се престрашава и на няколко пъти се навежда да си я вземе, но надзирателят, който се е извърнал незабелязано, обсипва кръглата му главица с поредица от удари, нанесени с гореупоменатия бастун за най-голямо удоволствие на тримата младежи, които след това не престават да кашлят до края на проповедта.