Читать «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)» онлайн - страница 182

— Ще има много гости! — въздъхна нещастният кръстник, като избърса потта от челото си и се облегна на парапета.

Мина известно време, преди клетият човечец да събере смелост да почука на вратата, а когато го стори, официалните дрехи на съседа зарзаватчия (който беше нает за лакей срещу седем шилинга и шест пенса, но чиито прасци само струваха двойно повече), лампата в коридора, статуята на Венера на площадката, в съчетание с шума от много гласове и звуците на една арфа и две цигулки, го убедиха, че, уви — предчувствията му са били правилни.

— Добре дошъл — посрещна го дребничкият Китърбел, който, запъхтян повече от всякога, изскочи от малката задна гостна с тирбушон в ръка и панталони, обсипани със стърготини, подобни на безброй много кавички.

— Боже мой! — възкликна Дъмпс, като свърна в тази гостна, за да си обуе обувките, и се ужаси още повече при вида на седем току-що извадени тапи от съответния брой бутилки. — Колко гости има тук?

— О, не повече от тридесет и пет. Килима занесохме в дневната, а в салона сложихме пианото и масите за игра на карти. Джемайма реши, че е по-добре тържеството да премине като официална вечеря, заради тостовете и прочие. Но за бога, чичо! Какво ви е? — извика възбудено дребничкият племенник при вида на Дъмпс, който стърчеше с един обут крак и ровеше из джобовете си с разкривено от ужас лице. — Да не сте изгубили нещо? Портфейла?

— Не — отвърна Дъмпс с глас като на Дездемона в сцената с удушването и продължи да тършува ту в единия, ту в другия си джоб.

— Калъфа с визитните картички? Табакерата за енфие? Ключа от квартирата? — продължи да му задава въпрос подир въпрос със светкавична бързина Китърбел.

— Не! Не! — викаше Дъмпс, като не преставаше да рови трескаво из празните си джобове.

— Да не би, да не би да е чашата, за която говорихте тази сутрин?

— Да, чашата! — отвърна Дъмпе и се свлече на един стол.

— Но как може да сте я изгубили? — учуди се Китърбел. — Сигурен ли сте, че сте я взели със себе си?

— Да, разбира се! Сега вече всичко ми е ясно! — извика Дъмпс и подскочи от мястото си, защото се беше досетил. — Човек за окайване съм аз и явно съм роден само за мъки. Сега вече всичко ми е ясно — това е дело на вежливия млад джентълмен!

— Мистър Дъмпс! — прогърмя гласът на зарзаватчията, който въведе в салона съвзелия се донейде кръстник около половин час след разкритието.

„Мистър Дъмпс!“ — всички обърнаха очи към вратата, а Дъмпс влезе, като се чувствуваше почти толкова на място, колкото би се чувствувала една сьомга на градинската алея.

— Радвам се да ви видя отново — каза мисис Китърбел, която изобщо не забеляза смущението и покрусата на клетия човек, — позволете ми да ви представя някои от нашите близки: майка ми, мистър Дъмпс — баща ми и сестрите ми.

Дъмпс стисна ръката на дамата така сърдечно, като че ли тя беше негова майка, направи поклон с лице към младите госпожици и с гръб към един джентълмен зад него и не обърна никакво внимание на бащата, който от три минути и половина му се кланяше непрекъснато.

— Чичо — каза дребничкият Китърбел, след като Дъмпс беше представен на дузина-две най-близки познати, — позволете да ви отведа до другия край на стаята, за да ви представя приятеля си Дантън. Той е изключителен! Сигурен съм, че ще ви се хареса. Насам.