Читать «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)» онлайн - страница 180

— Имал съм удоволствието — отвърна Дългия Дъмпс, но тонът и видът му правеха съмнителна всяка вероятност да е изпитвал подобно нещо през живота си.

— Убедена съм — каза мисис Китърбел с вяла усмивка и леко покашляне, — убедена съм, хм… че всеки от приятелите на Чарлс… хм… и още повече, ако е роднина…

— Знаех си, че ще кажеш това, любов моя — прекъсна я дребничкият Китърбел, който беше вперил поглед в отсрещните къщи, но в същност гледаше с нежност съпругата си. — Бог да те благослови!

Като каза това, той се усмихна и стисна ръката й, с което събуди злобата на чичо Дъмпс.

— Джейн, кажете на дойката да донесе малкия — обърна се към прислужницата мисис Китърбел.

Последната беше една от онези високи и слаби млади жени, с много руси коси и изключително бяла кожа на лицата, които, кой знае защо, навеждат човек на мисълта за студено телешко филе. Прислужницата излезе и влезе дойката с един забележително малък пакет на ръце, увит в синя пелерина, гарнирана с бяла кожа — това беше малкият.

— Е, чичо — каза мистър Китърбел, като повдигна онази част от пелерината, която покриваше лицето на бебето, с изключително тържествен жест, — на кого прилича според вас?

— Хи-хи-хи! На кого, а? — добави мисис Китърбел, като хвана мъжа си под ръка и се взря в лицето на Дъмпс с цялото любопитство, на което беше способна.

— Боже господи, колко е малък! — извика добродушният чичо и направи крачка назад с престорена изненада. — Той просто е неестествено малък.

— Така ли? — запита горкичкият Китърбел доста разтревожен. — В сравнение с това, което беше, сега е великан, нали, дойке?

— Душичка е той — отвърна дойката, като притисна към себе си бебето. Тя отбягна въпроса не защото съвестта не й позволяваше да каже истината, а защото не й се искаше да изпусне шанса да получи половин крона от Дъмпс.

— И все пак кажете, на кого прилича? — попита дребничкият Китърбел.

Дъмпс се вгледа в розовото вързопче пред себе си и единственото нещо, което си помисли, беше как повече да огорчи младите родители.

— Изобщо не мога да позная на кого точно прилича — отвърна той, а в същност много добре знаеше какъв отговор чакат от него.

— Не ви ли се струва, че прилича на мен? — многозначително запита племенникът.

— О, определено не! — отвърна Дъмпс категорично, с което изключи всякакво съмнение. — Определено не на теб. Никак даже.

— Тогава на Джемайма? — плахо промълви Китърбел.

— О, боже мой, не. Ни най-малко. Аз естествено не разбирам много от тези неща, но той, струва ми се, прилича много повече на онези статуйки, изваяни с тромпет в устата, които поставят върху надгробните плочи.

Дойката сведе глава над бебето и с върховни усилия се сдържа да не избухне в смях. Върху лицата на майката и бащата се изписа същият страдалчески израз като у добродушния им чичо.

— Е — каза разочарованият татко, — с времето ще ви бъде по-лесно да откриете на кого прилича. Довечера ще го видите без дрехи.

— Благодаря — отвърна Дъмпс, изпълнен с признателност.

— А сега, скъпа — обърна се Китърбел към жена си, — вече е време да тръгваме. С другия кръстник и кръстницата ще се срещнем в църквата, чичо. Това са мистър и мисис Уилсън, които живеят отсреща — изключително мили хора. Скъпа, добре ли си облечена?