Читать «Щамът Андромеда» онлайн - страница 123

— Този път не умря. По-бързо.

Още една стрела профуча и се заби в стената, съвсем до врата му. Опитваше се да върви по-бързо. Вече се виждаше вратата с обикновени бели букви „IV EТАЖ“. Стоун беше прав — оставаха по-малко от десет метра.

Последва трета стрела, четвърта… Не го улучиха. По някаква ирония на съдбата почувства раздразнение. За какво служат тия глупави компютри, като не могат да улучат такава мишена като него…

Най-после. Засегна го в рамото. Отначало при бодването щипеше, после усети силна пареща болка, лекарството беше инжектирано. Хол изруга.

Стоун гледаше всичко на монитора. Екранът безстрастно съобщи: „ПОПАДЕНИЕ“ и после върна лентата, която показа движението на стрелата във въздуха и забиването й в рамото на Хол. Повтори го три пъти.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ ДО ВЗРИВА — обади се гласът.

— Дозата е ниска — каза Стоун, — продължавайте бързо.

Хол и без това бързаше. Чувстваше се ужасно тромав сякаш тежеше двеста килограма, но продължаваше да се изкачва. Стигна вратата точно когато друга стрела се заби в стената на милиметри от бузата му.

— По дяволите!

— Хайде! Хайде!

Вратата беше плътно херметизирана и имаше дръжка. Той се хвана за нея. Още една стрела се удари в стената до него.

— Ще успеете, ще успеете — викаше Стоун.

ДЕВЕТДЕСЕТ СЕКУНДИ ДО ВЗРИВА — съобщи гласът.

Завъртя дръжката. Вратата се отвори със свистене. С единия крак беше вече в стаята, когато стрелата го улучи в петата. Парещата болка обхвана цялото му тяло. И изведнъж се почувства с още петстотин килограма по-тежък. Едва успя да затвори вратата.

— Вече сте във въздушния шлюз — говореше Стоун. — Сега завъртете дръжката на другата врата.

Хол се придвижи до нея. Като че ли трябваше да измине километри, безкраен път, безнадеждно далече. Ходилата му бяха като от олово, а горната част на краката — от гранит. Доспа му се. Изпитваше мъчителна умора при всяка крачка. Една крачка, още една и още една.

ШЕСТДЕСЕТ СЕКУНДИ ДО ВЗРИВА.

Времето летеше. Той не разбираше нищо. Всичко ставаше толкова бързо, а той се движеше толкова бавно.

Ето я дръжката. Хвана я с ръка като на сън. Завъртя.

— Хол, още малко. Преодолейте отровата. Вие можете, можете — насърчаваше го Стоун.

По-нататък Хол вече нищо не си спомняше. Той смътно видя дръжката, отворената врата, лаборантката — тя стоеше в коридора и го гледаше ужасена как се тътри срещу нея.

— Помогнете ми — помоли той.

Момичето се поколеба, очите й се разшириха и тя побягна по коридора.

Той я изгледа безизразно и падна на земята. Само на няколко метра се виждаше лъскавата метална повърхност на подстанцията.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ СЕКУНДИ ДО ВЗРИВА — напомни гласът.

Изведнъж се ядоса, защото гласът беше женски, съблазнителен, защото беше записан отпреди на магнетофон и защото някой беше измислил всички тези неумолими предупреждения като сценарий, който компютрите и лъскавите машинарии изпълняваха. Сякаш собствената му съдба беше запланувана още от самото начало.

Обзе го ярост.