Читать «Щамът Андромеда» онлайн - страница 122

Хол се наведе и допълзя по тунела до пластмасовия костюм. Почака да се херметизира, взе един нож и отряза тунела, като ненужна опашка. Той вдиша с пълни гърди лабораторния въздух, пълен с микроорганизми, хладен и свеж.

Нищо не му се случи.

Стоун отиде в другата стая и започна да го наблюдава. Хол видя, че устните му се движат, но нямаше звук. След секунда мониторите се включиха и той чу гласа на Стоун: „… най-доброто, което можеше да измислим.“

— За какво говорите?

— За предохранителната система.

— Много съм благодарен — каза Хол и се придвижи към гумения уплътнител. Отворът беше малък и кръгъл и водеше право към централното ядро.

— Има само една възможност — каза Стоун. — Дозите са ниски. Изчислени са за десеткилограмово животно, т.е. колкото за една голяма маймуна. А вие сте най-малко седемдесет, нали? Бихте могли да издържите и по-голяма доза, докато…

— Докато умра — уточни Хол.

„Жертвите на кураре загиват от задух. Мускулите на гърдите и диафрагмата се парализират. Не е най-приятният начин за умиране“ — мислеше си Хол.

— Пожелайте ми успех — каза той.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ И ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ — напомни гласът на Гладис Стивънс.

Хол проби уплътнението с юмрук, пропълзя в облак прах и влезе в централното ядро.

Тук беше тихо. Не се чуваха сирените, нямаше мигащи червени светлини. Обгърна го студена, метална, кънтяща пустота. Централното ядро беше десетина метра широко, боядисано в сиво. Всъщност то представляваше цилиндрична шахта с кабели и механизми по средата. На стената имаше стълба, която водеше до четвъртия етаж.

— Ще ви гледам на екрана на монитора — се чу гласът на Стоун. — Тръгвайте бързо по стълбата. Ей сега ще бъде пуснат газът.

След това се включи магнетофонният запис:

ЦЕНТРАЛНОТО ЯДРО Е ЗАРАЗЕНО. ОБСЛУЖВАЩИЯТ ПЕРСОНАЛ ДА НАПУСНЕ ВЕДНАГА ОПАСНАТА ЗОНА.

— Бързо! — извика Стоун.

Хол се заизкачва. Погледна назад — след него пълзяха бели облачета дим и покриваха пода.

— Ето го газа — съобщи Стоун. — Хайде по-бързо.

Хол тръгна бързо. Хващаше една след друга скобките, задъхвайки се от умора и вълнение.

— Датчиците ви засякоха — глухо промълви Стоун.

Стоун седеше в лабораторията на петия етаж и гледаше как електронното око на компютъра очерта тялото на Хол. Струваше му се, че Хол е ужасно уязвим. Погледна към третия екран и видя как тънките цеви на лигаминовите пистолети се насочват към целта.

— Бързо!

На зеления екран тялото на Хол беше един червен контур. После върху контура в областта на шията се появи кръстът на електронния мерник. Компютърът беше програмиран да се цели в област с най-силен приток на кръв. При повечето животни това беше шията, а не гърбът.

Хол пълзеше нагоре. В момента за него не съществуваше нищо друго освен стъпалата и умората. Чувстваше се необикновено изтощен сякаш с часове се беше изкачвал. После осъзна, че газът е започнал да му действа.

— Датчиците се прицелват — съобщи Стоун, — но ви остават още десет метра.

Хол се обърна и видя едно от дулата. Беше насочено точно срещу него. Както го наблюдаваше, то избухна, появи се облаче сивкав пушек, свистене, и нещо удари стената до него и падна на земята.