Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 158

Докато вадеше тенджера, Лу чу зад себе си шум и се обърна. Беше Оз. Тя избърса очи, защото искаше да е силна заради него. Ала когато зърна лицето му, Лу осъзна, че е излишно да се тревожи за брат си. Той изглеждаше обладан от някаква тайнствена сила. За пръв път го виждаше тъй особен. Без да каже нито дума, Оз протегна ръка и поведе сестра си по коридора.

Съдебните заседатели влязоха в залата един по един — дванайсет мъже от града и планината, за които Котън от все сърце се надяваше, че поне единайсет от тях ще вземат правилното решение. Бяха отсъствали невероятно дълго, цели няколко часа. Не знаеше дали това е за добро или за зло. Знаеше само, че най-силният коз срещу него е отчаянието. То бе могъщ противник, защото лесно можеше да покори хората, оцеляващи ден подир ден с цената на тежък труд, или пък онези, които не виждат бъдеще в едно градче, откъдето вече е разграбено и отнесено всичко. Ако заседателите отсъдеха против него, Котън щеше да ги ненавижда, ала знаеше, че това е напълно възможно. Е, така или иначе, скоро всичко щеше да свърши.

— Стигнахте ли до решение? — попита Аткинс.

Старшият съдебен заседател се изправи. Той беше гражданин, скромен магазинер, подпухнал от твърде много телешко и картофи и твърде малко физически труд.

— Да, ваша светлост — тихо отговори той.

Почти никой не бе напуснал залата, откакто заседателите изслушаха заръките на съдията и се оттеглиха. Сега цялата публика се приведе напред, сякаш изведнъж всички бяха оглушали.

— Какво решихте?

— Отсъждаме в полза… на „Съдърн Вали“.

Председателят наведе глава, сякаш току-що бе произнесъл смъртна присъда срещу свой роднина.

Из залата избухнаха викове — едни на радост, други на възмущение. Балконът сякаш провисна, претоварен от тежкото решение на дванайсет мъже. Хю Милър и Джордж Дейвис леко си кимнаха с победоносни усмивки.

Котън седна. Съдебната система бе свършила своето; липсваше само правдата.

Милър и Гуд си стиснаха ръцете. Милър се опита да поздрави и Уилър, но едрият мъж с отвращение му обърна гръб.

— Тишина, тишина в залата или ще я опразня. — Аткинс удари няколко пъти с чукчето и шумът стихна. — Съдебните заседатели са свободни. Благодаря за съдействието — каза той не твърде любезно.

Един мъж влезе в залата, откри Котън и му прошепна нещо. Лицето на адвоката стана още по-мрачно.

— Ваша светлост — каза Гуд, — сега остава само да изберем кой ще представлява интересите на мис Кардинал и да определим попечители на децата.

Котън се изправи бавно, с наведена глава и ръка, притисната към сърцето.

— Ваша светлост, току-що получих новина, която трябва да чуете. Луиза Мей Кардинал е починала.

Залата отново избухна и този път Аткинс не се опита да въдвори ред. С още по-широка усмивка Дейвис притъпи към Котън.

— Дявол да го вземе — изръмжа той, — денят става все по-хубав.

За момент пред очите на Котън всичко се замъгли, сякаш някой го бе фраснал с наковалня. Той сграбчи Дейвис и се накани да го отпрати с един удар в съседния окръг, но сетне спря и само го изблъска с погнуса, като че отстраняваше от пътя си купчина тор.