Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 17

— А болничните му данни? — попита Санди.

— Той не умря тук — отговори гологлавият. — Намерих го на междущатската магистрала. Пътуваше на автостоп.

Не съм казвал за обезпокоителната си представа за Санди Кърк на никого: нито на родителите си, нито на Боби Халоуей, на Саша и дори на Орсън. Толкова много безразсъдни хора са изказвали нелюбезни предположения за мен, основаващи се на външния ми вид и на влечението ми към нощта, че не изпитвам желание да се включа в клуба на жестокостта и да говоря лошо за някого, без да имам основателна причина.

Франк, бащата на Санди, беше приятен и харесван човек, пък и самият Санди никога не бе правил нещо, с което да покаже, че е по-малко достоен за възхищение от баща си. Поне досега.

— Поемам голям риск — каза той на мъжа с количката.

— Ти си извън всяко подозрение.

— Чудя се дали е така.

— Чуди се, като останеш сам — рече онзи с бръснатата глава и прегази с количката крака на Санди.

Санди изпсува и се дръпна от пътя му, а непознатият се насочи право към мен. Колелата скърцаха — досущ като онези на количката, отнесла баща ми.

Без да се надигам, аз се промъкнах между кадилака и белия форд. Един бърз поглед разкри, че отстрани микробусът не е украсен с име на фирма или институция.

Скърцането на количката бързо се усилваше. Инстинктивно усетих, че съм изложен на голям риск. Бях ги заловил да кроят някакъв план, който не разбирах, но явно бе свързан с незаконна дейност. Щяха да искат да го пазят в тайна най-вече от мен.

Хвърлих се по лице на земята и се вмъкнах под катафалката — далеч от погледите им и от флуоресцентния блясък, навътре в сенките — хладни и меки като коприна. Скривалището ми не беше достатъчно просторно, за да ме побере и когато се наведох, допрях гръб до кардана.

Гледах към задната част на превозното средство. Количката мина покрай кадилака и продължи към микробуса.

Обърнах глава надясно и видях прага на хладилното помещение само на два метра и половина от катафалката. Още по-близо виждах лъснатите черни обувки и маншетите на морскосиния панталон на Санди, който стоеше и гледаше гологлавия мъж с количката.

Зад Санди, подпряно на стената, стоеше куфарчето на баща ми. Нямаше къде да го скрия наблизо, а ако го бях взел със себе си, не бих се придвижвал достатъчно бързо, нито бих се шмугнал безшумно под кадилака.

Явно още никой не бе забелязал куфарчето. Може би щяха да продължат да го подминават.

Двамата санитари — разпознах ги по белите обувки и панталони — изкараха втора количка от хладилното помещение. Този път колелата не скърцаха.

Първата количка стигна до задната част на белия микробус. Чух, че гологлавият отвори товарните врати.

— По-добре да се кача горе, преди някой да се е запитал защо се бавя толкова — каза единият санитар на другия, после тръгна към далечния край на гаража.