Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 21

— Аз никога не съм влазял в зимника, и не съм можал да зная, че майка ми си крие парите в дувара.

— А кой ти е давал да харчиш из града и по зефетите? — попитал бащата.

— Аз му давах — отговорила майката. После тия кратки обяснения, бащата, майката и наследникът влезли в стаята и съставили домашен съвет.

— Парите тряба да се намерят — решил Нено.

— Измекеринът и измекерките тряба да се закарат на конака и да се помъчат — решила Неновица.

— Да се пита Иван отде е вземал пари да си купи арнаутски пищови и чохяна аба, — решил наследникът.

Разбира се, че тия три решения тутакси били турени и в действие. Измекеринът и измекерките били мъчени, биени, изпитвани, подмамяни, разтърсвани и други такива, но работата се не повдигала напред и парите се не намирали. Слугите говорили, че Николчо, който говори, че никога не е влизал в зимника, лъже, и привождали множество доказателства, но Неновите думи били закон, и тия били принудени да мълчат и да търпят различни мъчения. Това дело се продължило цели два месеца.

Един ден, когато слугите трябало да бъдат изведени пред съдилището последен път, в Неновата къща се случило едно доволно важно събитие. Един от градските търговци, който продавал ракия, локмаруху, бадем и други раздражающи и услаждающи стомаха предмети, излязъл пред горделивите, но сънливи очи на кир Нена и обявил му, че негова милост тряба да му заплати — като на сиромах човек, който печели своите пари с мъка и с изобилен пот, — две хиляди гроша за ракия, за бадем, за смокини и за локмаруху.

— Две хиляди гроша! Какви две хиляди гроша? Ти си полудял! А за кой дявол ни е бил твоят локмаруху. Хвала Богу, коремите ни са още здрави!… Ракия имаме да удавиме цял Казанлък, а смокини и леблебия не ядеме…

Търговецът извадил из пазухата си един дълъг тефтер, които бил подвързан с червена кожа и които бил везен с черна кожна връвчица, с топченце на края, отворил го и захванал да чете:

— Една ока гюлова ракия — четри гроша и половина; половин ока рахат локум — 12 гроша; едно бурилче с черно вино — 134 гроша…

— Стой, стой… Не ща да слушам — извикал Нено и хванал мустака си. — Я кажи ми ти, от кого си купил черното вино?

— От вас го купих — отговорил търговецът.

— Махни се сега от тука…С лудите хора аз нямам никакво вземане-даване. Комуто си дал виното и бадема, от него тряба да си търсиш и парите.

— Ще видиме, — казал търговецът и излязъл из стаята.

Това произшествие накарало вулканът да се замисли и да се разговори с жена си малко по-сериозно.

— Наш Никола ще да ни направи някоя пакост — казал той.

— Какво ти прави детето? Аз мисля, че Николчо не е крив. Нашите бакали и механджии са лошави хора… Ако си е купил за два гоша леблебийка, то тия са написали две хиляди гроша. Не плащай му.

— А ти вземала ли си нещо из бакалницата му?

— Вземала съм една ока ориз и един камък сол.

— Иди и плати му.

— Как! Да му заплатим две хиляди гроша? — Плати му за ориза и за солта.

Какво са мислили да говорят по-после между себе си двата съпруга, това остава и за нас и за всичкия свят неизвестно, защото в това време в съвещателната стая влязъл един от богатите казанлъшки граждани и донесъл със себе си пълна кесия с пари. Нено и новопришедшият вземали дъската и захванали да ги броят. След четвъртин час Нено събрал парите в две кесии: в едната били бели пари, а в другата — жълти, оставил ги на миндерлъка и рекъл на длъжника си: