Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 17

— Подобни хора тряба да се затворят при лудите и да им се налива на главата студена вода, защото от пиения бяга и лудият, — говорил Али ага и гладил брадата си. — Ако аз да би имал власт, то би им ударил по петдесет дегенека⁸ и извадил би из главите им всичките гюлови миризми, а после би ги изгонил из града да не мърсят чистото и доброто. Краставата коза тряба да се изгони из стадото, защото нейната краста твърде лесно може да премине и на другите кози. И Нено заслужва двайсет тоеги по петите. Охранил е коджамити ластагарин⁹, а не може да му държи дизгинете! За убиване са такива бащи.

Такова е било общественото мнение за Неновия наследник, ако неговата чедолюбива родителница и да мислила, че като Николча нийде няма и че на чорбаджийските синове тряба да се прощават множество прегрешения.

Да видиме сега какво е произходило под върбата. Веселата компания, при която дошли още няколко градски чапкъни, продължила да пие гюловица и да яде бадем до първи петли, и когато няколко души, които още не били достигнали до последния градус, поискали да се върнат в града, то двамина хъркали вече на тревата и не разбирали нито от дума, нито от силните юмруци на Христа, който бил опитен във веяко едно отношение и който, по неговите собствени думи, имал в корема си достатъчно тригия¹⁰. После дълги борби, после отчаяни усилия и после неподвижни съпротивления, двамина от компанията били оставени под божия покрив, а останалите тръгнали към града.

— Утре вечер тряба да направиме съвсем друго — говорил Христо и махал с ръцете си — На гладно сърце се не може. „Гладна Корнелия не може да надвие на бяла Рада…“

— Ра-ра-ки-и-я се не пи-пи-е след ед-е-енето… Ние не сме ру-у-сси — говорил Николчо и килкал се насам-нататък.

— Нема е грехота да пиеме вино? — попитал Христо.

— Виното тряба да пият копачите и поповете. Ние не сме жаби — казали няколко гласове.

— Утре вечер ние тряба да опечем две-три агнета и да повикаме цигани — казал Христо и подскокнал.

Компанията се съгласила. В това време юнаците се приближили до града и разделили се: едни тръгнали на ляво, други — на дясно, а трети — право напред. Николчо, налбантският син и Христо останали сами.

— А кой дявол ни носи по това време в града без фенер? Ако ни хване колът¹¹, то всичкото веслие ще да излезе из носа ни — казал налбантският син.

— Хайде да идем там и да поискаме Нониния фенер — казал Христо и изкикотил се.

— Де там? — попитал налбантският син.

— Вървете след мене и ще да видите. След няколко минути трите приятеля се запрели пред една малка къщица и потропали тихо на вратата… Около къщицата царувала мъртва тищина, месечината освещала стената на противоположната къща и блестяла с всичкото свое величие, милиони звезди се лъщели по небето, нощен ветрец духал откъм полето — и нищо повече…

— Вземи едно камъче и хвърли го вътре през прозореца — казал Николчо, който в това време захванал вече да дохожда в себе си.