Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 85

— Никой не е принуждавал Алвиън да язди.

— Да, тя очакваше с нетърпение уроците ни — отвърнах аз, — но не знам дали от любов към ездата или от желание да ви се хареса.

— Мисля, че е много похвално за едно дете да се стреми към одобрението на родителите си.

— Но не мисля, че е необходимо да рискуваш живота си, за да получиш една усмивка.

Гневът ми избухна отново и пръстите ми се вкопчиха в памучния плат на роклята, която ми напомни, че съм най-обикновена гувернантка и нямам право да натрапвам мнението си на моя господар.

Забелязах, че Селестин и Конън са твърде изненадани от забележката ми, и бързо продължих:

— Мисля, че интересите на Алтън са насочени към друга област. Тя рисува прекрасно. Отдавна искам да разговарям с вас по този въпрос, г-н Тремелин, защото считам, че тя трябва да взема уроци по рисуване.

В салона се възцари мъртва тишина и аз искрено се учудих защо двамата изглеждат неприятно изненадани.

— Алвиън притежава голям талант и е непростимо той да остане пренебрегнат.

— Г-це Лий — бавно изрече Конън, — нали вие сте тук, за да обучавате дъщеря ми? Защо трябва да наемаме други учители?

— Защото тя е много надарена — искрено му отвърнах аз. — Мисля, че животът й ще стане по-богат и осмислен, ако взема уроци по рисуване. Тя го заслужава. А аз, г-н Тремелин, не съм художничка, а обикновена гувернантка.

— Ще разговаряме друг път по този въпрос — грубо отсече той.

Сменихме темата и не след дълго пристигна лекарят.

Останах в коридора, а Селестин и Конън влязоха в стаята на Алвиън заедно с д-р Пенджъли.

Въображението ми рисуваше кошмарни картини. Представях си как Алвиън умира от раните, а аз напускам завинаги Маунт Мелин. Животът ми щеше да опустее. В този момент разбрах, че ще бъда много нещастна, ако се наложи да си отида. Отново си представих Алвиън, осакатена завинаги, нещастна и обречена на самота. Бях готова да й служа цял живот — това би ми доставило удоволствие.

Селестин излезе от стаята.

— Ох, толкова съм притеснена — прошепна ми тя. — Дали да не извикаме друг лекар. Д-р Пенджъли е на шейсет години. Боя се…

— Вижда ми се способен.

— Искам най-доброто за Алвиън. Ако й се случи нещо…

— Тя трескаво хапеше устните си. Стори ми се странно, че тази жена, която обикновено изглеждаше толкова спокойна, преживяваше толкова навътре всичко, свързано с Алис и дъщеря й.

Исках да я прегърна и да я утеша, но положението ми не позволяваше подобна волност.

Докторът и Конън излязоха от стаята. Д-р Пенджъли се усмихваше.

— Леки охлузвания и счупен глезен. Нищо сериозно.

— Да благодарим на Бога! — възкликна Селестин и аз повторих думите й.

— След ден-два Алвиън ще се почувства много по-добре. Счупването си е счупване, но детските кости заздравяват бързо. Дамите няма защо да се безпокоят.

— Можем ли да я видим? — нетърпеливо попита Селестин.

— Разбира се. Тя е будна и попита за г-ца Лий. След половин час ще й дам нова доза успокоително, която ще й осигури здрав сън през нощта, а на сутринта ще забележите подобрение.

Влязохме в стаята. Алвиън лежеше по гръб и изглеждаше много зле, но щом ни забеляза, се усмихна леко.