Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 75

След като обядвахме, напуснахме дома й.

Докато яздехме по обратния път, реших да я посетя отново, и то скоро.

Един ден, като се разхождах из селото, минах покрай скромния бижутерски магазин. Това наименование звучеше, малко пресилено, защото на витрината не се забелязваха скъпоценни камъни, имаше само няколко сребърни брошки и обикновени златни пръстени, някои от които бяха украсени с полускъпоценни камъни — тюркоази, топази и опали. Вероятно местните жители купуваха оттук годежните и сватбените си пръстени, а бижутерът изкарваше прехраната си най-вече от поправки.

Забелязах на витрината брошка с форма на камшик. Беше изкусно изработена от сребро, но сигурно не беше скъпа.

Исках да купя този сребърен камшик за Алвиън и да й го подаря в навечерието на конните състезания като талисман.

Отворих вратата и слязох по трите стъпала, водещи към дюкяна.

Зад тезгяха седеше възрастен мъж с очила със стоманени рамки. Смъкна очилата си на носа и впи поглед в мене.

— Искам да видя сребърната брошка с форма на камшик — казах аз.

— Разбира се, г-це — рече бижутерът, — ще ви я покажа с удоволствие.

Той я свали от витрината и ми я подаде.

— Ето, закачете я и се огледайте — предложи възрастният мъж и посочи към едно огледало на тезгяха. Аз послушах съвета му и реших, че брошката е изискана и изящна.

Докато се оглеждах, забелязах малък поднос с бижута, към които бяха прикрепени етикетчета. Сигурно тези накити бяха за поправка. Чудех се дали на този бижутер Алис е донесла брошката си през миналия юли.

— Вие от Маунт Мелин ли сте, г-це? — попита ме той.

— Да — отвърнах и му се усмихнах топло. Жадувах да разговарям с всеки, който можеше да хвърли светлина върху загадката, завладяла съзнанието ми. — Искам да подаря брошката на възпитаницата си.

Като всички обитатели на малки селища и той живо се интересуваше от живота на съседите си.

— Бедното сираче! Все пак утеха е да знаеш, че такава мила дама като вас се грижи за горкото дете.

— Ще взема брошката.

— Ще потърся подходяща кутийка. Една красива кутийка винаги е важна, когато човек иска да поднесе подарък, нали, г-це?

— Разбира се.

Той се наведе, измъкна изпод тезгяха картонена кутийка и започна да я пълни с памук.

— Да направим гнезденце за брошката!

Усетих, че му се иска да остана още малко.

— Напоследък не съм виждал никого от обитателите на замъка. Госпожата честичко ме навестяваше.

— Сигурно е било тъй.

— Току хареса някоя дрънкулка на витрината и я купи… било за себе си, било за някой друг. Беше тук в деня, когато умря.

Гласът му спадна до шепот и аз почувствах как възбудата ме сграбчва. Помислих си за дневника на Алис, скрит в джоба на дрехата й.

— Така ли? — с интерес попитах аз.

Той постави брошката върху памука и ме погледна.

— Имаше нещо странно в цялата работа. Спомням си всичко, като да беше вчера. Госпожата влезе и ме попита: „Поправихте ли брошката ми, г-н Пастърн? Много ми трябва. Искам да си я сложа утре вечерта. Канена съм на вечеря у семейство Трилендър, а госпожата ми подари брошката за Коледа и непременно трябва да я нося, за да й покажа, че я харесвам.“ — Очите на бижутера потърсиха моите. — Младата дама винаги казваше къде ще ходи, обясняваше защо й трябва определено нещо. Не повярвах на ушите си, като ми казаха, че напуснала дома си още същата вечер. Защо тогава трябваше да ми разправя, че щяла да ходи на вечеря на другия ден?