Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 74

— Човек не бива да се намесва в живота на другите. Или пък трябва, какво е вашето мнение, скъпа? Ако човек може да помогне с нещо…

— Да — решително отговорих аз. — Ако сте искала да им помогнете, вмешателството ви би трябвало да бъде простено.

— Но как да разбереш дали си бил полезен или точно обратното?

— Човек трябва да постъпва така, както смята за правилно.

— Но можеш да си мислиш, че постъпваш правилно и пак да навредиш?

— Да, и така става понякога.

— Често си мисля за… горката ми племенница. Тя беше такова нежно създание. Но… как да се изразя… не беше въоръжена за трудностите в живота.

— О, наистина ли?

— Г-це Лий, виждам колко добре се отнасяте към бедната Алвиън. Алис щеше да бъде безкрайно щастлива, ако можеше да види колко много сте направили за нея. Последния път, когато я видях, бяха двамата с… Конън. Тя изобщо не изглеждаше така щастлива… и спокойна като днес.

— Много се радвам. Окуражих я отново да започне да язди. Мисля, че това й се отразява добре. — Не ми искаше да прекъсвам разказа на леля Клара, от който бих могла да извлека полезни факти за Алис. Опасявах се, че Алвиън и внукът й ще се завърнат всеки момент, а присъствието им щеше да сложи край на откровенията. — Говорехте за майката на Алвиън — сигурна съм, че напразно се упреквате.

— Дано да е така. Понякога толкова много се измъчвам.

— Може би не бива да тревожа и вас, но вие ми се струвате толкова добросърдечна, пък и живеете в онзи дом. Грижите се за малката Алвиън като… като майка. Много съм ви благодарна, скъпа.

— Плащат ми за това, госпожо — не можах да преглътна тази забележка и си представих как щеше да се усмихне Питър Нанзълок, ако беше чул думите ми.

— Има неща в живота, които не се купуват с пари. Любов… преданост… Алис живя при мен преди сватбата си. Тук… в тази къща. Беше удобно, нали разбирате? Домът ми е само на няколко часа езда от Маунт Мелин, така че младите имаха възможност да се опознаят.

— Младите ли?

— Годениците.

— Те не са ли се познавали?

— Женитбата им бе уговорена, още докато бяха деца. Тя му донесе много имот. Изобщо бяха подходяща двойка — богати, от сой. По онова време бащата на Конън още беше жив, а момчето беше буйно и своеволно, та старецът искаше да го ожени колкото се може по-скоро.

— Значи сватбата е била уговорена?

— И двамата я приемаха като нещо естествено. Та тя живя при мене няколко месеца. Много я обичах.

Сетих се за малката Джили и отбелязах:

— Изглежда, че много хора са я обичали.

Леля Клара кимна и точно в този момент влязоха Алвиън и внукът.

— Искам да покажа на Алвиън рисунките си — заяви момчето.

— Добре, тогава иди и ги донеси — разреши баба му. — Ще й ги покажеш тук.

Тя май разбра, че е попрекалила с приказките, и се страхуваше да не каже прекалено много. Беше от Типа жени, които не могат да пазят тайна, иначе щеше ли да разказва семейната история на чужд човек като мен?

Внукът се завърна с папката си и децата се настаниха на масата. Приближих се до тях и когато хвърлих един поглед на рисунките, изпитах такава гордост от таланта на Алвиън, че реших при първа възможност да разговарям с баща й. Чувствах обаче и известно разочарование. Сигурна бях, че леля Клара беше на път да сподели нещо изключително важно.