Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 33

Беше малка стая. В нея имаше голямо огледало, висок скрин, нисък шкаф с чекмеджета и дъбова ракла. Като повечето помещения в тази къща имаше две врати. Изглежда, че всички стаи в галерията бяха свързани помежду си. Вратата в другия край беше открехната и когато

Алвиън отиде до нея и надникна в съседното помещение, аз я последвах.

Вътре имаше спалня — просторна, красиво обзаведена стая, със син килим на пода и сини кадифени завеси на прозорците. Леглото беше с табли и макар да знаех, че е голямо, размерите му изглеждаха малки поради големината на стаята.

Авиън изглеждаше разстроена от моя интерес към стаята. Отиде до вратата, свързваща двете помещения, и я затвори.

— Тук има много дрехи — каза тя. — В шкафовете и в скриновете. Трябва да има и костюми за езда. Все ще има нещо, което да ви стане.

Беше вдигнала капака на една ракла и за мене беше ново изживяване да я видя така развълнувана. Бях толкова възхитена, че съм успяла да открия път към нейната обич, че чак се самозабравих.

В раклата имаше рокли, фусти, шапки и ботуши.

— Има много дрехи на тавана — каза бързо Алвиън. — В големи сандъци. Били са на баба и прабаба. Когато са идвали гости, всички се преобличали в тези дрехи и представяли живи картини…

Вдигнах дамска черна касторена шапка — явно предназначена за езда. Сложих я на главата си и Алвиън се разсмя, след като първо гласът й леко трепна. Този смях ме развълнува повече от всичко останало, откакто бях стъпила в този дом. Беше смях на дете, което не е свикнало да го прави и се смее, като че ли се чувства виновна за това. Реших да я карам да се смее често, и то без всякакво чувство за вина.

Изведнъж тя си спомни къде се намира и се овладя.

— Толкова сте смешна с нея, госпожице — каза ми тя.

Станах и отидох до дългото огледало. Положително изглеждах различна. Очите ми светеха, а косата ми изглеждаше медена при контраста с черното. Реших, че изглеждам малко по-привлекателна от обичайното и че Алвиън има точно това предвид като каза „смешна“.

— Въобще не приличате на гувернантка — обясни тя. Издърпа една рокля и видях, че е костюм за езда, ушит от черен вълнен плат и украсен с плетен ширите пискюлчета. Имаше синя яка и маншети и кройката й беше елегантна.

Премерих я, като я приближих към себе си.

— Мисля, че ще ми стане — заявих.

— Пробвайте я — каза Алвиън и добави — Не, не тук. Вземете я във вашата стая и там я облечете.

Внезапно тя беше обхваната от желание да излезе бързо от стаята. Взе шапката и изтича към вратата. Реших, че гори от нетърпение да започнем урока, а и не ни оставаше много време, ако искахме да си пием чая в четири часа.

Взех роклята, поех шапката от ръцете й и се върнах в стаята си. Тя забърза към нейната, а аз веднага облякох костюма.

Не ми ставаше съвсем, но не бях свикнала да нося скъпи дрехи и бях готова да забравя, че е малко тясна в талията и че ръкавите са ми късички, защото от огледалото ме гледаше друга жена, а когато сложих и шапката, бях възхитена от себе си.