Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 30

Тръгнах към нея, като първата ми мисъл беше да говоря с нея, да й кажа, че ще я науча да язди. Поне това можех да правя наистина добре, защото винаги сме имали коне и от петгодишната си възраст участвахме с Филида в местните конни състезания.

Поколебах се обаче, защото бях започнала да разбирам Алвиън. Тя беше нещастно дете. Трагедията й се беше отразила по няколко начина. Беше загубила майка си и това беше най-голямото нещастие, което едно дете може да преживее. Обожаваше баща си, докато той явно я пренебрегваше, и това правеше нещастието още по-голямо.

Тихо затворих вратата и се върнах в стаята си. Видях слънчевата светлина върху килима и радостта ми се върна. Щях да успея. Щях да се преборя с Тремелин, щом иска така. Щях да го накарам да се почувства щастлив с дъщеря си. Щях да го принудя да й отделя вниманието, на което тя имаше право и което само звяр би й отказал.

Тази сутрин уроците бяха цяло изпитание. Алвиън закъсня, защото беше закусвала с баща си, както беше обичаят в семейството. Представих си ги на голямата маса в стаята, която бях открила, че се използва като столова, когато нямат гости. Наричаха я малката трапезария, но тя беше малка само според стандартите на Маунт Мелин.

Представях си как той чете вестника или преглежда пощата си, а Алвиън седи на другия край на масата и се надява да й каже поне една дума, но разбира се, той не го прави.

Трябваше да изпратя да я доведат за уроците й, а тя ненавиждаше това. Опитах се да ги направя по-интересни и изглежда успях, защото въпреки неприязънта си към мене, не можа да скрие интереса си към историята и географията.

Алвиън обядва с баща си, докато аз се нахраних сама в учебната стая, след което реших да говоря с Конън Тремелин.

Докато се чудех къде да го намеря, видях, че излезе от къщата и отиде в обора. Веднага го последвах и когато влязох, го чух да нарежда на Били Трихей да оседлае Роял Ръсет.

Изненада се, когато ме видя, след това се усмихна и бях сигурна, че си спомня последния път, когато ме беше видял неглиже.

— О, ето я и госпожица Лий! — каза той.

— Надявах се да разменя две-три думи с вас — казах аз с официален тон. — Но може би сега не е удобно.

— Зависи от това колко думи искате да разменим. — Извади часовника си и го погледна. — Давам ви пет минути, госпожице Лий.

Усещах присъствието на Били Трихей и ако Конън Тремелин се подиграеше с мене, предпочитах никой от прислугата да не разбере.

— Хайде да се разходим по поляната — каза той. — След пет минути ще си готов, нали Били?

— Да, господарю.

Тръгна към поляната и аз го последвах.

— Когато бях малка — започнах, — не слизах от коня. Струва ми се, че и Алвиън иска да язди. Моля ви да ми разрешите да я науча.

— Имате разрешението ми да се опитате, госпожице Лий.

— Като че ли се съмнявате, че ще успея?

— Страхувам се, че да.

— Не разбирам защо трябва да се съмнявате в моите преподавателски възможности, след като не познавате уменията ми.

— О, госпожице Лий — каза той почти подигравателно, — вие ме разбирате погрешно. Не се съмнявам във вашите преподавателски способности, а във възможностите на Алвиън.