Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 127

Детето бе решило да не ме изпуска от поглед, за да не ме загуби.

Цяла нощ откъм морето духа поривист югозападен вятър. Изви се буря и проливният дъжд заблъска по стъклата. В небето гърмеше и трещеше, а солидните основи на Маунт Мелин сякаш се клатеха. Прекарах най-кошмарната нощ от пристигането си насам.

На следващия ден продължи да вали. Всички мебели в стаята ми — дори и огледалата — бяха пропити с влага. Г-жа Полгри ми обясни, че задуха ли югозападният вятър, винаги идва буря.

Този ден не излязохме на езда с Алвиън.

На другата сутрин облачността се разкъса, а проливният дъжд се бе превърнал в леко, почти незабележимо рамене. Лейди Треслин се бе появила в Маунт Мелин, но аз не я видях; според думите на г-жа Полгри искала да разговаря единствено с Конън.

— Видя ми се много разстроена — подшушна ми икономката. — Няма да види бял ден, додето не му се види краят.

Бях сигурна, че Линда Треслин е дошла да разговаря с Конън за годежа ни и сигурно се е разстроила, когато са й съобщили, че господарят не си е вкъщи.

Навести ни и Селестин Нанзълок. Подех разговор за замъка и тя ми каза, че е много щастлива, задето проявявам интерес към Маунт Мелин.

— Притежавам доста интересни документи за историята на Маунт Мелин и Маунт Уидън. Ще ви ги покажа някой ден — рече ми съседката.

— Трябва да ми помагате. Ще ми бъде изключително приятно да се допитвам до вас.

— Ще правите ли промени в замъка?

— Ако се реша на нещо подобно, първо ще поискам съвета ви.

След като Селестин си тръгна, обядвах с Алвиън, а после решихме да пояздим.

Чакахме Били Трихей да оседлае конете ни.

— Джасинт не я сдържа на едно място, госпойце — рече ми той. — Нещо ми се вижда нервна.

— Вчера не е извеждана — отвърнах аз и погалих кобилата по муцуната.

Поехме по обичайния ни маршрут: надолу по склона покрай залива и Маунт Уидън, сетне по криволичещата между скалите пътека Оттук се откриваше невероятно красив изглед към скалистия бряг, а в далечината се извисяваше Овчата глава, скриваща Плимът от погледите ни.

Пътеката беше тясна и ту се спускаше надолу, ту се изкачваше нагоре; ту се озовавахме почти на морския бряг, ту се издигахме почти на билото.

Придвижвахме се доста трудно в лепкавата кал и аз започнах да се тревожа за Алвиън. Тя вече беше доста добра ездачка, но конете бяха много неспокойни през този ден. На моменти се налагаше да опъвам здраво юздите на Джасинт. Бавното темпо явно не й бе по вкуса, но пътеката бе хлъзгава и опасна и се налагаше да се движим изключително предпазливо.

Предстоеше ни да преминем през едно много тясно място, обрасло с къпинак, където пътеката следваше ръба на скалата — отдолу зееше пропаст. Никога преди не се бях страхувала да минавам оттук, но днес имах някакво особено усещане.

Забелязах скални отломки пред копитата на коня. Тапърти често казваше, че морето дълбае все по-навътре и навътре; едно време днешната тясна пътека, представлявала широк път.

Мислех си да се върнем, ала в такъв случай трябваше да дам някакво обяснение на Алвиън, а не исках да давам гласност на страха си, за да не я уплаша.