Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 109

Вдовицата изглеждаше по-красива от всякога в драпираната черна рокля. Прекрасното й лице изглеждаше загадъчно под воалетката.

Тя се движеше плавно и грациозно; черният тоалет я правеше още по-стройна, женствена и привлекателна.

Конън изглеждаше невероятно елегантен и изискан. Напразно се мъчех да разгадая изражението на лицето му, за да проникна в чувствата му. Ала той явно бе решил да скрие преживяванията си от света — при тези обстоятелства не можеше, а и не биваше да постъпва другояче.

Ковчегът, покрит с кадифена плащеница в пурпурно-червено и черно, бе внесен в църквата от шестима носачи. През отворената врата забелязах опечалените, изпълнили църквата до краен предел. Всички бяха в дълбок траур, белееха се единствено кърпичките, с които жените бършеха очите си.

Леден вятър прогони мъглата и лъчите на зимното слънце играеха по ковчега, докато го спускаха в гроба.

Внезапно се възцари мъртвешка тишина, нарушавана само от крясъците на чайките.

Церемонията приключи и опечалените, сред които бяха Конън, Селестин и Питър, се отправиха към каретите, които щяха да ги отведат в Треслин Хол.

Двете с г-жа Полгри се завърнахме в Маунт Мелин, където тя веднага настоя да изпием по чаша чай със задължителната добавка.

Още след първата глътка очите й светнаха. Знаех, че й е трудно да си държи езика зад зъбите, ала се въздържа да подеме темата за последиците от смъртта на сър Томас. Уважението й към покойника действително бе голямо.

Името на сър Томас често се споменаваше през следващите няколко седмици. Г-жа Полгри многозначително клатеше глава, а очите й гледаха подозрително.

Дейзи и Кити не бяха толкова сдържани. Сутрин все си търсеха повод да останат по-дълго в стаята ми, а аз на пръв поглед невинно ги подпитвах, за да науча най-новите клюки.

Вярно е, че и момичетата не се нуждаеха от окуражаване.

— Вчера видях лейди Треслин — рече ми Дейзи една заран. — Тя хич не мяза на вдовица нищо че е в траур.

— Какво имаш предвид?

— Как да ви кажа, госпойце? Беше доста бледа и не се усмихваше, ала лицето й имаше един такъв израз… разбирате, нали?

— Боя се, че не.

— Бяхме двете с Кит. И тя рече същото: сякаш лейди Треслин знае, че не й остава още дълго да чака. Макар че, ако питаш мен, една година си е бая време.

— Една година ли? — наивно попитах аз, въпреки че много добре знаех за какво става дума.

Дейзи ме погледна и се изкикоти.

— Известно време няма да могат да се срещат често, както преди. Все пак старецът, кажи-речи, умря пред вратата ни. Може и да са му помогнали, дет се вика.

— О, Дейзи, това е невъзможно!

— Е, само вие си мислите така! Разговорът започна да става опасен. — Трябва да побързам, защото закъснявам — заявих аз. Дейзи излезе, а аз трескаво започнах да прехвърлям в ума си чутото. Значи хората мислеха, че на сър Томас са му помогнали да умре.

Чудех се дали Конън и лейди Треслин ще бъдат достатъчно предпазливи и разумни в този критичен момент, Филида често повтаряше, че влюбените приличали на щраусите: завирали си главите в пясъка и си мислели, че никой не ги вижда.