Читать «Соломоново решение» онлайн - страница 79

— Какво правите с парите в брой?

— По пътя към вкъщи ги оставям в трезора на първата банка по пътя. Ако искате, можете да ме придружите, за да проследите целия цикъл от началото до края. Изчакайте ме само няколко минути, за да платя на оркестъра и на помощничките си — помоли тя. — Винаги държат да им се плаща в брой.

Може би тъкмо в този момент Хенри беше осенен от гениалното си хрумване. В началото бе само мимолетна мисъл, която той бързо прогони. Отправи се към изхода, за да изчака Анджела.

— Ако си спомням правилно — подхвана той, докато слизаха по стълбите на кметството, — оборотът ви миналата година беше малко под пет милиона, от които близо един милион в брой.

— Каква добра памет имате, господин Престън — отбеляза Анджела. — Надявам се тази година да надхвърли пет милиона — додаде тя. — Сега сме март, а съм много напред с резултатите.

— Най-вероятно. Но миналата година хонорарите, които сте отделили за себе си, са едва четирийсет и две хиляди — продължаваше да разсъждава Хенри, — което прави по-малко от десет процента от оборота ви за цялата година.

— Сигурно сте прав, но работата ми харесва, а и така запълвам времето си.

— Не мислите ли, че можете да поискате по-добро заплащане за труда си?

— Мога, разбира се, но моят хонорар е пет процента от приходите и когато и да съм повдигала въпроса за увеличение на процента, те не пропускат да ми напомнят, че става дума за благотворителност.

— Не и във вашия случай — възрази Хенри. — Вие сте професионалист и е редно да получавате съответното заплащане.

— Напълно съм съгласна. — Бяха спрели пред банка „Нат Уест“ и тя пусна пакета с парите в брой в нощния трезор. — От години работя с повечето си клиенти.

— И от години те добре се възползват от вас.

— Най-вероятно, но какво мога да направя?

Онази мисъл отново споходи Хенри, но той нищо не каза.

— Много ви благодаря за чудесната вечер, госпожо Форстър — рече, когато дойде време да се разделят. — От години не съм се забавлявал така — и подаде ръка, както обикновено правеше в края на всяка среща с клиент. За малко да продължи с дежурното: „Ще се видим следващата година“.

Анджела се засмя, наведе се и го целуна по бузата. Хенри нямаше спомен това да му се е случвало в близкото минало.

— Лека нощ, Хенри — пожела тя и се накани да си върви, когато той най-неочаквано и за себе си рече:

— Мисля си дали…

— Да? — обърна се тя към него.

— Дали не би вечеряла с мен някоя вечер?

— С най-голямо удоволствие — отговори Анджела. — Кога ти е удобно?

— Утре например — неочаквано набра смелост Хенри.

Анджела извади бележника от чантата си и започна да прелиства страниците.

— Помня, че имах нещо утре. Мисля, че беше „Грийнпийс“.

— Тогава в понеделник? — Хенри нямаше нужда да гледа в списък с ангажиментите си.

— Съжалявам. Тогава е балът на Синия кръст¹⁹. — Тя обърна следващата страница.

— Вторник? — Хенри искрено се надяваше, че гласът му не звучи като на отчаян човек.