Читать «Соломоново решение» онлайн - страница 45

Пат остана в помещението, докато всички документи бъдат изготвени. Минаха няколко часа, докато вратата отново се отвори и го изведоха от сградата на съда до колата. Този път това не беше малкият полицейски автомобил на сержант Уебстър, а дълъг бяло-син бус с поне дузина малки отделения вътре, известен като „сауната“.

— Къде ще ме водят този път? — попита Пат доста недружелюбния офицер, когото виждаше за първи път.

— Ще разбереш, когато стигнеш, Пади — бе единственото, което чу.

— Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато отидох да си търся работа на един строеж в Ливърпул?

— Не — отвърна офицерът, — ала и не искам да те слушам.

— … А отговорникът, проклет англичанин, има наглостта да ме попита дали правя разлика между… — той така и не успя да довърши, защото го тикнаха в една от кабинките, с размерите на тоалетна в самолет. Тъкмо се стовари върху пластмасовата седалка и хлопнаха вратата зад него.

Пат гледаше навън през малкото квадратно прозорче, докато бусът завиваше по Бейкър Стрийт, и се сети, че го водеха в „Белмарш“. Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Добре, че там има що-годе прилична библиотека, помисли си, а и може да ми дадат старата работа в кухнята.

Щом Черната Мария⁹ спря пред високите порти на затвора, опасенията му се потвърдиха. На голяма зелена табела отпред пишеше: БЕЛМАРШ. Някой се беше изхитрил и бе заместил БЕЛ с ХЕЛ¹⁰. Колата мина през тежката порта и най-сетне спря в пустия двор.

Дванайсетте новопристигнали затворници бяха изтикани навън и отведени на определеното място, откъдето щяха да ги разпределят. Наредиха се в редица. Щом дойде неговият ред, Пат се усмихна на човека зад гишето, който ги приемаше.

— Как сте в тази приятна вечер, господин Дженкинс? — попита той.

Старшият офицер вдигна очи.

— Нима е отново октомври? — възкликна той.

— Напълно сте прав, господин Дженкинс — отговори Пат. — Позволете да ви изкажа искрените си съчувствия за скорошната ви загуба.

— Загуба ли? — повтори човекът. — За какво говориш, Пат?

— За онези петнайсет уелсци, които се появиха в Дъблин по-рано тази година и се представиха за отбор по ръгби.

— Не си играй с късмета, човече.

— Не бих и дръзнал, господин Дженкинс, нали очаквам да ми дадете предишната ми килия.

Старшият офицер прокара пръст по списъка със свободни килии.

— Много съжалявам — с престорена въздишка рече той, — но тя вече е заета. Но пък мога да ти предложа за съкилийник през първата нощ човек, който е тъкмо за теб. — Обърна се към надзирателя от нощната смяна и заръча: — Изпрати О’Флин в килия номер деветнайсет.

Човекът го погледна несигурно, но след като видя решителният поглед на началника си, каза само:

— След мен, Пат.

— И кого ми избра този път господин Дженкинс — полюбопитства Пат, докато вървеше пред надзирателя от нощната смяна, преди да спрат пред врата, отделяща едното отделение от другото. — Джак Изкормвача или Майкъл Джексън?

— Много скоро ще разбереш — отвърна човекът, и в това време вратата се плъзна и се отвори.

— Разказвал ли съм ти онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул и отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей?